— Вие сте убийци — каза Ричър.
— И онези са били същите — възрази Боркен. — Убивали са хора. Утвърденият режим го е наричал убийство.
— Вие сте расисти.
— Както през 1776 година. Какво ще речеш за Джеферсън и неговите роби? Знаели са, че черните стоят по-долу. Били са точно като нас. Но после са се превърнали в копие на англичаните. Бавно, година след година. На нас се падна да върнем нещата там, където е трябвало да останат. Свобода или смърт, Ричър. Благородна цел. И винаги е била, не смяташ ли?
Боркен се приведе напред, притиснал бюрото с цялото си огромно туловище. Размаха ръце. Безцветните му очи сияеха.
— Но през 1776 година са допуснали грешки — каза той. — Проучих историята. Можело е да избегнат войната, ако и двете страни са действали разумно, А войната трябва да се избягва на всяка цена, не мислиш ли?
Ричър сви рамене.
— Не е задължително.
— Е, във всеки случай ти ще ни помогнеш да я избегнем — каза Боркен. — Това реших. Ще бъдеш мой емисар.
— Какво? — сепна се Ричър.
— Ти си независим. Не си от нас. Нямаме какво да делим.
Американец като тях, почтен гражданин без присъди. Умен, разсъдлив мъж. Всичко виждаш. Ще те изслушат.
— Какво? — повтори Ричър.
— Ние сме организирани — каза Боркен. — Съзряхме да се превърнем в нация. Това трябва да разбереш. Имаме армия, икономика, финансови резерви, правна система, демокрация. Днес ще ти покажа всичко това. Ще ти покажа общество, готово за своята независимост, готово само след два дни да избере свободата или смъртта. После ще те изпратя в Америка. Да им разкажеш, че нашата позиция е силна, а тяхната безнадеждна.
Ричър го гледаше мълчаливо.
— Разкажи им за Холи — тихо добави Боркен. — В онази специална стаичка. Разкажи им за моето тайно оръжие. Моята застраховка.
— Ти си луд — каза Ричър.
В бараката настана тишина. Нещо повече от тишина.
— Защо? — прошепна Боркен. — Защо да съм луд? Посочи точно.
— Не мислиш нормално — каза Ричър. — Не разбираш ли, че Холи просто не влиза в сметката? Додето мигнеш, президентът ще смени стария Джонсън с някой друг. Ще те смажат като буболечка и Холи ще е просто нещастна случайност. По-добре я върни заедно с мен.
Боркен поклати издутата си глава радостно и самоуверено.
— Не. Няма да стане. Холи е нещо повече от генералска дъщеря. Не ти ли го е казала?
Ричър се вторачи в него. Боркен погледна часовника си.
— Време е да вървим — каза той. — Време е да видиш правната ни система в действие.
Холи чу тихи стъпки пред вратата и се надигна от леглото. Ключалката щракна и в стаята влезе младият войник с белег на челото. Държеше пръст на устата си. Холи кимна. Изкуцука към банята и пусна душа с пълна сила в празната вана. Младежът я последва и затвори вратата.
— Можем да го правим само веднъж на ден — прошепна Холи. — Ще се усъмнят, ако пускам душа по-често.
Младежът кимна.
— Измъкваме се довечера. Тази сутрин няма как. Всички сме свикани за процеса срещу Лоудър. Щом се мръкне, пристигам с джип. Ще избягаме в тъмното. На юг. Опасно е, но ще успеем.
— Не тръгвам без Ричър — каза Холи.
Младежът тръсна глава.
— Нищо не мога да обещая. В момента е при Боркен. Бог знае какво го чака.
Той открехна вратата на банята и се измъкна. Холи го изпрати с поглед и спря душа. После продължи да се взира след него.
Както на идване, той зави на северозапад и описа широка дъга през гората. Часовият, когото Фаулър бе скрил между дърветата на пет метра от главната пътека, не забеляза нищо. Но другият, затаен между дърветата, го забеляза. Зърна как из храстите се мярна за миг маскировъчна униформа. Завъртя се светкавично, но не видя лицето. Тогава сви рамене и се замисли. Реши да си трае. По-добре беше да премълчи, отколкото да докладва, че не е разпознал човека.
А младежът с белега продължи да тича и се върна в бараката две минути преди времето, когато трябваше да придружи командира си за процеса срещу Лоудър.
На дневна светлина съдебната сграда в североизточния край на изоставеното градче Йорк изглеждаше като стотици други, които Ричър бе виждал из селските области на Америка. Построена в началото на века. Голяма, бяла, с колони и купички. От една страна, солидна, за да личи сериозното й предназначение, но, от друга, обогатена с по-леки детайли, за да бъде изящна. Над покрива се извисяваше кула с чудесен градски часовник, закупен навярно с обществена подписка от някое отдавна забравено поколение. Горе-долу както на стотици други места, само дето стрехите бяха по-стръмни и поздрави. Сигурно така се строеше в Монтана. Тоя покрив трябваше да издържа по цяла зима стотици тонове сняг.