Боркен млъкна отново. Огледа залата. Вдигна книжката.
— Тази книга ни казва какво да правим. Трябват ни съдебни заседатели. Не е уточнено колко. Според мен трима души ще стигнат. Има ли доброволци?
Вдигна се гора от ръце. Боркен посочи наслуки и трима мъже тръгнаха напред по чамовия под. Оставиха пушките до стената и заеха места в заседателската ложа. Боркен се завъртя към тях.
— Господа. Случаят засяга опълчението, тоест доброволческите отряди и сега е време на обществена опасност. Съгласни ли сте?
Новите съдебни заседатели кимнаха едновременно. Боркен се завъртя и огледа отвисоко Лоудър, седнал сам зад дългата маса.
— Получи ли помощ от съветник?
— Сега пък адвокат ли ще ми предлагаш? — запита Лоудър.
Гласът му бе носов и глух. Боркен поклати глава.
— Тук няма адвокати. Те съсипаха цяла Америка. Не ни трябват адвокати. Не ги щем. В Декларацията за правата не се споменават адвокати. Казано е: съветник в твоя защита. Както щеш го върти, съветът си е съвет. Посъветваха ли те? Или аз да те посъветвам?
— Можеш ли нещо да ми предложиш? — запита Лоудър.
Боркен кимна и се усмихна студено.
— Признай се за виновен.
Лоудър мълчаливо поклати глава и наведе очи.
— Добре — каза Боркен. — Значи получи правен съвет, но не се признаваш за виновен?
Лоудър кимна. Боркен отново погледна книгата. Върна се към началото.
— Декларацията за независимостта — обяви той. — Казва се, че хората имат право да променят или свалят старото управление и да издигнат правителство под тази форма, която смятат най-подходяща за сигурно и щастливо съществуване.
Той помълча и огледа тълпата.
— Разбирате ли всички какво означава това? Старите закони вече ги няма. Сега имаме нови закони. По нов начин ще вършим всичко. Предстои ни да поправим двеста години грешки. Връщаме се там, където трябваше да останем от самото начало. Това е първият съдебен процес на едно ново общество. По-добро общество. Общество с далеч по-големи права да се обяви за законно. Имаме правото да го сторим и каквото сторим, е правилно.
Тълпата зашумя. Ричър не усети нотка на недоволство. Всички бяха хипнотизирани. Замаяни от сиянието на Боркен като влечуги под жарко обедно слънце. Боркен кимна на Фаулър. Фаулър се изправи до Ричър и погледна към заседателската ложа.
— Фактите са следните — каза той. — Командирът изпрати Лоудър на мисия с огромно значение за живота на всички ни. Лоудър не се справи добре. Нямаше го само пет дни, но допусна пет сериозни грешки. Грешки, които можеха да провалят цялото начинание. По-конкретно — остави следа, като изгори два автомобила. После планира зле две операции и отвлече двама цивилни. И накрая позволи на Питър Бел да дезертира. Пет сериозни грешки.
Фаулър замълча, но остана прав. Ричър го гледаше напрегнато.
— Призовавам свидетел — каза Фаулър. — Стиви Стюарт.
Малкия Стиви веднага скочи на крака и Фаулър му кимна към свидетелското място под съдийския подиум. Боркен се приведе и му подаде книга. Ричър не различи точно каква, но не беше Библията. Освен ако бяха започнали да я печатат със свастика на корицата.
— Заклеваш ли се да говориш истината? — запита Боркен.
Стиви кимна.
— Да, сър.
Остави книгата и се обърна към Фаулър в очакване на първия въпрос.
— Споменах пет грешки — каза Фаулър. — Видя ли как ги допусна Лоудър?
Стиви кимна отново.
— Допусна ги.
— Отговорен ли е за тях?
— И още как — потвърди Стиви. — През цялото време се правеше на голямо началство.
Фаулър му кимна да се върне на място. Залата бе стихнала. Боркен се усмихна многозначително на съдиите и наведе очи към Лоудър.
— Имаш ли нещо да кажеш в своя защита? — тихо попита той.
Изрече го тъй, сякаш бе пълен абсурд някой дори да помисли за защита срещу подобно обвинение. В залата настана мъртвешка тишина. Никой не помръдваше. Боркен гледаше тълпата. Всички погледи бяха приковани в тила на Лоудър.
— Имаш ли нещо да кажеш? — повтори Боркен.
Лоудър гледаше напред. Не отговори. Боркен се завъртя към заседателската ложа и погледна тримата мъже върху протритата стара скамейка. Тримата събраха глави за момент и зашушукаха. После най-левият стана.
— Виновен, сър — изрече той. — Категорично виновен.
Боркен кимна доволно.
— Благодаря, господа.
Тълпата забръмча като кошер. Боркен я усмири с един поглед.
— От мен се иска да издам присъда — каза той. — Както знаят мнозина от вас, Лоудър е мой познат. С него сме стари приятели. От детинство. А за мен дружбата е велико нещо.
Той помълча и сведе очи към Лоудър.