— Но има по-велики неща. Личният дълг. Моята отговорност пред една нова нация. Понякога трябва да сложим държавните дела над всичко, което обичаме.
Тълпата мълчеше. Бе затаила дъх. Боркен дълго седя неподвижно. После погледна над главата на Лоудър към стражата зад него и кимна съвсем лекичко. Пазачите сграбчиха Лоудър за лактите и го вдигнаха на крака. Подредиха се в каре и го извлякоха навън. Боркен стана и огледа тълпата. После се завъртя, тръгна към изхода и изчезна. Хората се надигнаха от скамейките и побързаха да го последват.
Ричър видя как пазачите влачат Лоудър към пилона за знаме насред моравата пред съда. Боркен крачеше подир тях.
Пазачите стигнаха до пилона и блъснаха Лоудър с лице към него. Хванаха китките му и дръпнаха силно. Той покорно прегърна дървото, притиснал лице към потъмнялата бяла боя. Боркен пристъпи зад него. Извади пистолета от кобура. Свали предпазителя. Зареди патрон в цевта. Притисна дулото към тила на Лоудър и стреля. Плисна розова кръв, после грохотът на изстрела отекна из планините и бавно заглъхна.
26
— Името му е Джак Ричър — каза Уебстър.
— Добро попадение, генерале — обади се Макграт. — Май си спомнят за него.
Джонсън кимна.
— Военната полиция има добри архиви.
В щабното помещение на военновъздушната база „Питърсън“ настана тишина. Десет сутринта, четвъртък, 3 юли. От факса бавно излизаше подробен отговор на тяхното запитване. Отсреща бяха разпознали веднага лицето на снимката. Сега пращаха името и служебното досие от компютъра на Пентагона.
— Спомняте ли си го сега? — попита Броган.
— Ричър? — колебливо повтори Джонсън. — Не знам. Какво е направил?
Уебстър и адютантът бяха свели глава над факса и четяха всеки нов ред. Държаха книжната лента и бавно отстъпваха, за да не увисне на пода.
— Какво е направил? — повиши глас Джонсън.
— Нищо — каза Уебстър.
— Нищо? — повтори Макграт. — Че защо ще има досие, щом не е сторил нищо?
— Бил е един от тях — обясни Уебстър. — Майор Джак Ричър от военната полиция.
Адютантът трескаво преглеждаше досието.
— „Сребърна звезда“. Две бронзови, „Пурпурно сърце“. Страхотно досие, сър. За бога, та този човек е герой.
Макграт отвори чантата си и извади двете оригинални фотографии от престъплението — черно-бели, неясни, зърнести. Избра първата снимка на Ричър. Онази, която показваше как грабва патерицата на Холи и изтръгва дрехите от ръцете й. Подхвърли я върху масата.
— Голям герой, няма що — каза той.
Джонсън се наведе над снимката. Макграт му подаде следващата. На нея Ричър стискаше Холи за ръката и я задържаше в обръча от нападатели. Джонсън вдигна снимката пред очите си. Макграт се запита дали гледа Ричър или дъщеря си.
— На трийсет и седем години — четеше адютантът. — Напуснал армията преди четиринайсет месеца. Завършил военната академия „Уест Пойнт“, тринайсет години служба, някакъв голям подвиг в Бейрут. Сър, вие лично му сте връчили бронзовата звезда преди десет години. Невероятно досие от край до край. Единствен носител на купата „Уимбълдън“, без да е морски пехотинец.
Уебстър надигна глава.
— Тенисист?
Адютантът се усмихна за миг.
— Не онзи „Уимбълдън“. Другият. Снайперистката школа към морската пехота провежда всяка година състезание за купата „Уимбълдън“. По точна стрелба. Допускат всекиго, но победителят винаги е морски пехотинец. Само веднъж е имало изключение. Спечелил Ричър.
— Тогава защо не е станал снайперист? — запита Макграт.
Адютантът сви рамене.
— Знам ли? Много загадки има в това досие. Например защо е напуснал армията? Човек като него би стигнал чак до върха.
Джонсън държеше двете снимки и ги гледаше втренчено.
— Добре де, защо е напуснал? — обади се Броган. — Някакви неприятности?
Адютантът поклати глава. Прегледа книжната лента.
— Нищо не споменават. Не е посочил причина. По онова време съкращавахме бройката, но идеята беше да изхвърлим най-некадърните. Не е трябвало да пипат такъв човек.
Джонсън прехвърли снимките от ръка в ръка, сякаш искаше да ги види под нов ъгъл.
— Няма ли някой негов познат? — запита Милошевич. — Някой, с когото да поговорим?
— Сигурно можем да издирим бившия му командир — каза адютантът. — Но ще отнеме цял ден.
— Търсете — каза Уебстър. — Трябва ни информация. Всичко ще е от полза.
Джонсън остави снимките и ги побутна към Макграт.
— Сигурно се е озлобил — каза той. — Така става понякога. Добри хора се озлобяват. Виждал съм го е очите си. Може да ни създаде страхотни проблеми.
Макграт завъртя снимките върху лъскавата маса и се втренчи в тях.