Ричър потръпна.
— И след колко време ще го усети предателят в Чикаго?
Холи пребледня още повече.
— Сигурно скоро. Веднага щом някой съобрази, че сме тръгнали в тази посока. Чикаго ще се разрови из компютрите за вести от Монтана. А неговият доклад ще стои най-отгоре, по дяволите. Божичко, Ричър, трябва да стигнеш до него. Да го предупредиш. Името му е Джаксън.
Завъртяха се и закрачиха бързо на юг през призрачния град.
— Той казва, че може да ме измъкне — каза Холи. — Довечера, с джип.
Ричър мрачно кимна.
— Тръгвай с него.
— Не тръгвам без теб — възрази тя.
— И без това ще ме отпратят — каза той. — Готвят ме за емисар. Трябвало да кажа на твоите хора, че положението е безнадеждно.
— Ще тръгнеш ли?
Той поклати глава.
— Не, ако зависи от мен. Няма да те оставя.
— Трябва — каза тя. — Не се тревожи за мен.
Той отново поклати глава.
— Тревожа се.
— Върви. Забрави ме и бягай.
Той сви рамене. Не отговори.
— Бягай, докато е време, Ричър — каза тя. — Не се шегувам.
И наистина не изглеждаше шеговито настроена. Гледаше го свирепо.
— Само ако избягаш първа — каза накрая той. — Оставам, докато се измъкнеш. В никакъв случай няма да те зарежа с тия смахнати.
— Не можеш да останеш — възрази тя. — Ако избягам, ще пощуреят. Това променя всичко.
Ричър я погледна. Спомни си думите на Боркен: Холи е нещо повече от генералска дъщеря.
— Защо, Холи? — запита той. — Защо променя всичко? Коя си, по дяволите?
Тя не отговори. Извърна глава. Фаулър се зададе от север с цигара в ръка. Наближи. Спря точно пред тях. Извади пакета.
— Цигара?
Холи наведе очи към земята. Ричър поклати глава.
— Разказа ли ти колко уютно сме я настанили? — запита Фаулър.
Пазачите бяха застанали мирно. Като почетна стража на стъпалата. Фаулър я поведе към тях. Един пазач я придружи навътре. На прага тя се озърна. Ричър кимна. Искаше да й каже: пак ще се видим. После Холи изчезна.
— А сега да вървим на обиколка — каза Фаулър. — Не се отлепвай от мен. Така нареди Бо. Но можеш да питаш каквото си искаш, разбра ли?
Ричър плъзна поглед по него и кимна. Озърна се към шестимата пазачи отзад. Слезе по стъпалата и спря. Погледна пилона. Беше точно в средата на останките от някогашна чудесна морава пред сградата. Ричър тръгна натам, спря върху кървавото петно и се огледа.
Градчето Йорк бе почти мъртво. Явно от доста време. А и в най-добрите си времена не бе представлявало нещо особено. Пътят водеше от север на юг и единствената пресечка разделяше сградите на четири части. Съдебното здание заемаше целия югоизточен блок, а срещу него на югозапад се намираше изоставената областна управа. Западната страна на улицата бе по-висока. Натам имаше стръмен склон. Основите на областната управа бяха почти наравно с втория етаж на съда. Личеше, че сградата е била почти същата, но стоеше занемарена от трийсетина години. Олющената боя разкриваше дървени стени, придобили от времето металносив цвят На нито един прозорец нямаше здраво стъкло. Наоколо тънеше в буренаци. Някога отпред бе расло декоративно дърво. Сега от него оставаше само двуметров дънер, щръкнал право нагоре като стълб за екзекуции.
От север имаше редица стари магазинчета със заковани витрини. Още се виждаше, че някога ъгловатите простички сгради са имали изящни фасади, но безмилостното време бе покрило всичко с еднакъв мътнокафяв цвят. Избелелите надписи над вратите вече не се разчитаха. По тротоарите не се мяркаше жива душа. Нито шум на коли, нито движение — нищо. Градът бе призрак. Приличаше на изоставено каубойско градче от Дивия запад.
— Някога е било миньорско селище — каза Фаулър. — Добивали са предимно олово, но освен това е имало малко мед и една-две жили сребро. Големи пари са паднали, бас държа.
— И какво е станало? — попита Ричър.
Фаулър сви рамене.
— Какво става с всяко миньорско селище? Изчерпват се залежите, това става. Преди петдесет години хората се блъскали да запазват участъци в оная сграда, без да мислят за утре, оспорвали ги в отсрещния съд, а по улицата имало кръчми, банки и магазини. После вместо руда взели да вадят камъни. Тогава се преселили и ето какво е останало.
Фаулър огледа унилата панорама и Ричър стори същото. После леко вдигна очи нагоре към огромните планини, закриващи хоризонта. Бяха величави и безразлични, все още увенчани със сняг на трети юли. Мъгли висяха из проходите и се процеждаха през боровите гори. Фаулър пое напред и Ричър го последва по стръмната пътека на северозапад зад разрушената областна управа. Пазачите вървяха в колона след тях. Ричър разбра, че точно по тази пътека се е препъвал на два пъти предната нощ. След стотина метра навлязоха между дърветата. Пътеката лъкатушеше стръмно нагоре из гъстата гора. Все пак в зеления полумрак се вървеше по-леко. След километър и половина път бяха изминали може би двойно по-малко по права линия. Най-сетне излязоха на поляната, където снощи спря бялата камионетка. В средата стояха мирно неколцина въоръжени часови с безупречно чисти униформи. Но от камионетката нямаше и следа. Бяха я откарали някъде.