— Наричаме това място Бастиона — каза Фаулър. — Тук са първите декари, които закупихме.
На дневна светлина мястото изглеждаше съвсем различно. Бастиона бе просторна и равна просека сред храсталака, сгушена в планинска котловина на стотина метра над самото градче. Нямаше ограда. Самата природа я бе оградила преди милион години, тласкайки откъм полюса могъщи ледници. На север и запад отвесни планински склонове плавно се сливаха с високите върхове. Ричър отново видя сняг, навеян от вихрите в стръмните северни дерета. Щом го имаше и през юли, значи лежеше там по цяла година.
Долу на югозапад градчето се мержелееше в пролуките между дърветата. Ричър различи разрушената областна управа и бялата сграда на съда. От това разстояние приличаха на макети. Право на юг планинските склонове слизаха към гъсти гори. Където нямаше дървета, зееха мрачни оврази. Ричър гледаше мълчаливо. Фаулър посочи с ръка.
— Някои са дълбоки към трийсет метра. Гъмжи от лосове и муфлони. Тук-там върлуват мечки. Някои момчета са виждали и пуми. Често ги чуваме нощем, когато всичко притихне.
Ричър кимна и се вслуша в невероятната тишина. Опита се да си представи какво ли е нощем. Фаулър се завъртя и отново посочи с ръка.
— А ето какво построихме. Засега.
Ричър пак кимна. На поляната имаше десет сгради. Големи, чисто функционални бараки, построени от шперплат и кедрови дъски върху стабилни бетонни основи. Бяха електрифицирани, както подсказваха дебелите кабели между тях.
— Получаваме ток от града — каза Фаулър. — Километър и половина кабел. Имаме и водопровод с течаща вода от едно чисто планинско езеро. Пластмасовите тръби бяха монтирани с доброволен труд.
Ричър забеляза бараката, където бе престоял почти цяла нощ. Беше по-малка от другите.
— Административната барака — обясни Фаулър.
Над покрива на една от тях стърчеше антена, висока около двайсет метра. Късовълнова радиовръзка. Ричър видя под електрическия кабел още един, по-тънък. Той се вмъкваше в същата барака, но не излизаше.
— Телефон ли си имате? Сигурно не е регистриран.
Посочи с ръка и Фаулър погледна нататък.
— Телефонният кабел ли? Идва от Йорк заедно с електрическия. Но нямаме телефон. Ако имахме, световното правителство щеше да го подслушва.
Той кимна на Ричър да го последва към бараката с антена на покрива. Минаха заедно през тясната врата. Фаулър гордо разпери ръце.
— Свързочната барака.
Помещението бе мрачно, с размери около шест на четири метра. Вътре имаше двама мъже. Единият клечеше със слушалки на ушите над някакъв касетофон, другият бавно въртеше настройката на радиостанция. В двата края имаше груби дървени маси, съединени със стените. Ричър погледна нагоре и видя, че телефонният кабел влиза през дупка високо в стената. Съединяваше се с модем. Към модема бяха включени два персонални компютъра.
— Националният доброволчески Интернет — поясни Фаулър.
Още един кабел отиваше от модема към факс. От машината с тихо бръмчене изпълзяваше лист хартия.
— Патриотичната факсова мрежа — каза Фаулър.
Ричър кимна и пристъпи натам. До факса имаше още един компютър и голяма късовълнова радиостанция.
— Това са медиите в сянка — каза Фаулър. — Благодарение на тази апаратура разкриваме истината за събитията в Америка. Няма друг начин да я узнаеш.
Ричър хвърли бърз поглед наоколо и сви рамене.
— Гладен съм — каза той. — Това е истината за мен. От вчера карам без вечеря и без закуска. Има ли тук къде да изпие човек едно кафе?
Фаулър го погледна и се ухили.
— Естествено. В столовата сервират по цял ден. Да не мислиш, че сме диваци?
Той освободи охраната и кимна на Ричър да го последва. Столовата се намираше до свързочната барака. Беше двойно по-дълга и по-широка. Над покрива се издигаше висок комин от лъскава поцинкована ламарина. Вътре бяха подредени като по конец грубовати дървени маси с грижливо прибрани под тях пейки. Из въздуха се носеше мирис на застояла храна и онзи особен прашен дъх, характерен за всички големи общи помещения.