— Къде са децата в момента? — запита Ричър.
— На училище — каза Фаулър. — Зиме използват столовата. През лятото са из горите.
— Какво учат?
Фаулър сви рамене.
— Каквото трябва да знаят.
— Кой решава какво трябва да знаят?
— Бо — каза Фаулър. — Той решава всичко.
— И какво е решил да знаят? — запита Ричър.
— Обмислил го е много внимателно. В крайна сметка се спря на Библията, Конституцията, история, физическо възпитание, знания за природата, лов, оръжия.
— Кой преподава всичко това?
— Жените.
— Щастливи ли са децата тук? — запита Ричър.
Фаулър отново сви рамене.
— Не са дошли тук, за да бъдат щастливи. Важното е да оцелеят.
Съседната барака беше празна, само в ъгъла имаше бюро с компютърен терминал.
— Това е нещо като финансово министерство — каза Фаулър. — Всичките ни средства са на Каймановите острови. Когато потрябва, с този компютър прехвърляме суми където искаме.
— Колко имате? — запита Ричър.
Фаулър се усмихна като съзаклятник.
— Купища. Двайсет милиона в облигации. Досега сме похарчили една част. Но има още много. Не бой се, няма да обеднеем.
— Крадени?
Фаулър поклати глава и се ухили.
— Извоювани. От врага. Двайсет милиона.
Крайните две бараки бяха складове. Едната стоеше наравно с последното спално помещение. Другата беше по-настрани. Фаулър въведе Ричър в първата барака. Тя се оказа претъпкана със запаси. Край едната стена се редяха чак до тавана грамадни пластмасови бидони, пълни с вода.
— Боб, боеприпаси, бинтове — каза Фаулър. — Това е девизът на Бо. Рано или късно ни предстои обсада. Ясно е като бял ден. И няма съмнение с какво ще започне правителството, нали? Ще изстреля снаряди с вируси в езерото, откъдето взимаме вода. Затова сме се запасили. Сто хиляди литра. Това ни беше първата грижа. После набавихме консервирани храни за две години. Може и да не стигнат, ако започнем да приемаме хора, но все пак е добро начало.
Складът беше претъпкан. На един рафт се трупаха купища дрехи. Познатите зелени униформи, маскировъчни комбинезони, ботуши. Стари армейски запаси — изпрани, изгладени и продавани на килограм.
— Искаш ли да вземеш нещо? — попита Фаулър.
Ричър понечи да продължи, но после спря и огледа дрехите си. Не бяха сваляни от понеделник сутринта. Три денонощия. Поначало не бяха кой знае какво, а сега изглеждаха още по-зле.
— Бива — каза той.
Най-големите номера бяха отдолу. Фаулър се разрови и измъкна чифт панталони, риза и яке. Ричър се отказа от лъскавите ботуши. Предпочиташе своите. Смъкна дрехите и се преоблече, подскачайки от крак на крак по голия дъсчен под. Закопча ризата и навлече якето. Почти не му стягаше. Не потърси огледало. Знаеше как изглежда с униформа. Беше я носил дълги години.
До вратата имаше лавици с медикаменти. Комплекти за първа помощ, кръвна плазма, антибиотици, бинтове. Всичко подредено така, че да е подръка. Спретнати редици с достатъчно разстояние между тях. Боркен сигурно бе обучил хората си да грабват медикаментите на бегом и да оказват първа помощ.
— Боб и бинтове — каза Ричър. — А боеприпасите?
Фаулър кимна към отдалечената барака.
— Наглата оръжейна. Ще ти покажа.
Оръжейната бе по-голяма от другия склад. С огромен катинар на вратата. Ричър отдавна не бе виждал толкова много оръжие. Вътре бяха подредени грижливо стотици пушки и автомати. Навсякъде се носеше мирис на прясна смазка. Сандъци с патрони от пода до тавана. Добре познати сандъчета за гранати. Лавици с пистолети. По-тежко въоръжение нямаше, но все пак гледката бе страшно впечатляваща.
Двата болта за пружината се оказаха най-лесни. Бяха по-малки от другите. Големите болтове поемаха цялото натоварване. Малките само държаха пружината. И без тях леглото щеше да си остане легло.
Холи олющи боята докрай. Нагря главите с мократа кърпа. После махна гумения накрайник на патерицата и леко сплеска тръбата. Притисна с пръсти алуминиевия овал около главата на болта. Хвана дръжката и завъртя патерицата като грамаден тръбен ключ. Тя се изплъзна от болта. Холи тихичко изруга и сплеска тръбата по-силно. Стисна с пръсти и същевременно завъртя патерицата. Болтът помръдна.