На север от бараките започваше утъпкана пътека. Фаулър поведе Ричър по нея. Стигнаха до стрелкови полигон. Стрелбището представляваше дълга, равна просека, почистена с много труд от дървета и храсти. Наоколо не се мяркаше жив човек. Просеката бе широка само двайсетина метра, но на дължина достигаше почти километър. В единия край имаше нахвърляни дюшеци за стрелците, а далеч отсреща Ричър забеляза мишени. Бавно тръгна към тях. Изглеждаха стандартни шперплатови фигури на бягащи и приклекнали войници. Явно датираха още от Втората световна война. Грубо изрисувани германци с черни каски и озъбени физиономии. Но когато се приближи, Ричър видя, че е добавено още нещо. На гърдите им бяха изобразени с жълта боя големи значки. Върху всяка значка имаше три букви. На четири от мишените надписът бе ФБР. На други четири — ЦРУ Мишените се редуваха през сто метра — от триста до осемстотин. Най-близките бяха направени на решето.
— Всички трябва да улучват на триста метра — каза Фаулър. — Това е задължително условие за приемане на нови граждани.
Ричър сви рамене. Равнодушно. Триста метра не бяха кой знае какво. Продължи напред. На четиристотин метра мишените бяха доста засегнати, на петстотин вече не толкова. На шестстотин метра Ричър преброи осемнайсет попадения, на седемстотин — седем и само две на осемстотин.
— Откога са тия мишени? — запита той.
Фаулър сви рамене.
— От месец. Може би два. Работим по въпроса.
— Още има да поработите — каза Ричър.
— Не предвиждаме далечна стрелба — отвърна Фаулър. — Според Бо войските на ООН ще нападнат през нощта. Когато мислят, че си почиваме. Той очаква да проникнат донякъде в периметъра. Може би на километър. Не ми се вярва, но Бо е предпазлив. В края на краищата той носи цялата отговорност. Тъй че нашата тактика се свежда до нощни обкръжаващи маневри. Да заклещим врага сред гората и да го унищожим с кръстосан огън. Отблизо, с точни изстрели, нали така? В това отношение сме отлично обучени. Можем да се движим в тъмното бързо и тихо — без светлини, без шум, без проблеми.
Ричър погледна гората и си помисли за купищата боеприпаси, които бе видял. Припомни си хвалбата на Боркен: неуязвими сме. Помисли колко трудности среща всяка армия, изправена пред фанатични партизани на труден терен. Всяка позиция може да бъде превзета, но тук загубите щяха да бъдат извънредно тежки.
— Дано да не си се разтревожил тази сутрин — каза Фаулър.
Ричър го погледна учудено.
— Имам предвид съда срещу Лоудър — поясни Фаулър.
Ричър сви рамене и си помисли: спестихте ми труда.
— Нуждаем се от желязна дисциплина — продължи Фаулър. — Всички нови нации минават през този етап. Строги правила, желязна дисциплина. Бо е проучил въпроса. В момента това има огромно значение. Но външен човек сигурно би се разтревожил.
— Ти трябва да се тревожиш — каза Ричър. — Чувал ли си за Йосиф Сталин?
Фаулър кимна.
— Съветски диктатор.
— Същият — каза Ричър. — И той е имал такъв навик.
— Какъв?
— Да премахва потенциалните си съперници. Чрез измислени обвинения.
Фаулър поклати глава.
— Обвиненията бяха основателни. Лоудър допусна грешки.
Ричър сви рамене.
— Нищо съществено. Свърши прилична работа.
Фаулър извърна глава.
— Ти ще си следващият — добави Ричър. — Отваряй си очите на четири. Рано или късно ще откриеш, че си допуснал някаква грешка.
— Ние с Бо сме стари приятели — възрази Фаулър.
— И Лоудър му беше приятел, нали? — каза Ричър. — Стиви ще оцелее. Той не представлява заплаха. Много е глупав. Но ти трябва да се замислиш. Идва твоят ред.
Фаулър не отговори. Мълчаливо се загледа настрани. Върнаха се обратно през тревата на стрелбището. Продължиха по нова пътека на север. По някое време се отдръпнаха, за да сторят път на колона деца. Децата вървяха по двойки, момченца с момиченца. Една жена крачеше начело, друга следваше колоната. Децата бяха облечени с преправени униформи и носеха дълги пръчки. Гледаха безизразно и покорно. Момичетата имаха дълги, разпуснати коси, момчетата бяха подстригани като с паница. Ричър ги огледа, докато минаваха. Взираха се право напред. Нито едно не посмя да завърти очи към него.
Новата пътека се изкачваше през рядка горичка и стигаше до площадка с размери петдесет на петдесет метра. Личеше, че е изкуствено изравнена. На равни интервали по краищата лежаха белосани камъни. Беше тихо и пусто.