Джонсън и адютантът дойдоха в Бют един час по-късно. Пристигнаха по същия начин, с военен хеликоптер от базата „Питърсън“ до областното летище. Обадиха се от въздуха и Милошевич отиде да ги посрещне с двегодишния джип „Гранд Чероки“, нает от местната автомобилна агенция. По краткия път към града не разговаряха. Милошевич караше, а двамата военни наведоха глави над някакви карти и графики, които адютантът носеше в голямо кожено куфарче. Прехвърляха си ги от ръка на ръка и кимаха, сякаш думите бяха излишни.
Стаята на втория етаж изведнъж се препълни. Петима мъже, два стола. Единственият прозорец гледаше на югоизток, към улицата. Неподходяща посока. Петимата неволно се озъртаха към отсрещната стена. На триста и шейсет километра отвъд тази стена беше Холи.
— Ще трябва да се прехвърлим нататък — каза генерал Джонсън.
Адютантът кимна.
— Да, излишно е да стоим тук.
Макграт бе взел решение. Зарече се да не влиза в излишни разпри с военните. Дъщерята на Джонсън бе негов агент. Разбираше какво му е на човека. Не искаше да губи време и енергия в спорове кой е по-главен. А и щеше да се нуждае от помощ.
— Налага се да обединим сили — каза той. — Поне засега.
За момент настана мълчание. После генералът бавно кимна. Добре познаваше Вашингтон и без затруднение разшифрова смисъла на тези думи.
— Не разполагам с никакви сили — отвърна той. — Започват празници. Точно седемдесет и пет процента от американската армия е в отпуск.
Тишина. Макграт на свой ред разшифрова думите и бавно кимна.
— Нямате ли разрешение за отмяна на отпуските? — запита той.
Генералът поклати глава.
— Преди малко разговарях с Декстър. А той се обади на президента. Смятат да отложат решението до понеделник.
В препълнената стая настана мъртвешко мълчание. Дъщерята на този човек беше в опасност, а шефът на Белия дом въртеше политически игрички.
— С Уебстър е същата работа — каза Макграт. — Няма право дори да изпрати спасителния екип. Засега оставаме само ние тримата.
Генералът кимна на Макграт. Жестът бе личен, като между мъже и говореше: ето, вече свалихме картите, знаем колко е унизително и взаимно си благодарим.
— Но не е зле да се подготвим — каза генералът. — Има нещо вярно в слуховете, че военните си падат по тайни маневри. Ще помоля за няколко лични услуги, без мистър Декстър да разбере.
Тишината омекна. Макграт гледаше въпросително.
— Насам вече пътува подвижен команден пункт — обясни генералът. После взе от адютанта си голяма карта и я разпъна върху бюрото. — Имаме среща ето тук.
Пръстът му сочеше северозападно от последното градче преди Йорк. Точно там пътят описваше широк завой и след десетина километра стигаше до моста над оврага.
— Свързочните камиони идват право насам — каза той. — Смятам да идем, да организираме командния пункт и да блокираме пътя зад себе си.
Макграт стоеше и гледаше картата. Знаеше, че ако се съгласи, отстъпва цялата власт на военните. Знаеше още, че ако възрази, ще рискува живота на свой агент заради дребнави дрязги. После видя, че на един сантиметър северно от пръста на генерала има далеч по-добра позиция. След няколко километра на север пътят изведнъж се стесняваше. Ставаше прав и даваше добър обзор в двете посоки. Теренът наоколо беше по-стръмен. Чудесно място за блокада. И за команден пункт. Смая се как генералът не го е видял. Сетне в гърдите му нахлу чувство на благодарност. Генералът бе видял всичко. Но оставяше на Макграт да го посочи. Оставяше му вратичка за взаимодействие. Не искаше цялата власт.
— Бих предпочел това място — каза Макграт.
Той почука с молив северната позиция. Генералът се направи, че я проучва. Адютантът му също се направи на изненадан.
— Добра идея — каза генералът. — Ще променим мястото на срещата.
Макграт се усмихна. Отлично знаеше, че камионите вече пътуват точно към това място. Или вече бяха там. Генералът отвърна с усмивка. Ритуалът беше изпълнен.
— Какво могат да ни покажат самолетите? — запита Броган.
— Всичко — отвърна адютантът на генерала. — Чакайте само да видите изображението. Тия машинки имат страхотни камери.
— Не ми харесва — каза Макграт. — Ония долу ще се изнервят.
Адютантът поклати глава.
— Изобщо няма да ги усетят. Използваме два самолета. Летят по права линия от изток на запад и обратно. На единайсет хиляди метра. От земята няма дори да ги забележат.
— Единайсет километра — обади се Броган. — Как може да видим нещо от такава височина?
— С добри камери — отвърна адютантът. — Единайсет километра са дреболия. От единайсет километра виждаме пакет цигари на тротоара. Цялата апаратура е автоматична. Момчетата само натискат бутона, и камерата се лепва за набелязаната цел. Сочи каквото си изберем, предава висококачествено изображение по сателита, после прави завой и продължава в същия дух.