— Няма ли да привлекат внимание? — запита Макграт.
— Приличат на пътнически — каза адютантът. — Поглеждаш нагоре, виждаш тъничка бяла следа и си мислиш, че „Транс Уърлд“ пътува нанякъде. Откъде да знаеш, че военните са решили да проверят дали тази сутрин си с лъснати обувки.
— От единайсет километра ще видим и как са се сресали — каза Джонсън. — Да не мислите, че прахосваме милиарди за селскостопански пръскалки?
Макграт кимна. Чувстваше се разголен. Засега нямаше какво да предложи, освен двата джипа вън до тротоара.
— Чакаме психологически портрет на онзи тип Боркен — каза той. — В момента докторите от Академията работят по него.
— Ние пък открихме бившия командир на Ричър — каза Джонсън. — Сега е на канцеларска работа в Пентагона. Ще дойде да ни осведоми.
Макграт кимна.
— Опознай слабите места на противника.
Телефонът иззвъня. Адютантът вдигна слушалката. Беше най-близо.
— Кога потегляме? — запита Броган.
Макграт забеляза, че се обръща направо към Джонсън.
— Най-добре още сега — каза генералът. — Ще ни прехвърлят с хеликоптер. Така пестим шест часа път, нали?
Адютантът остави слушалката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що го бяха ритнали в слабините.
— Ракетното поделение — каза той. — Радиовръзката е прекъснала северно от Йорк.
31
Холи спря в коридора. Усмихна се. Жената бе подпряла оръжието си вън до вратата. Това бе причината да се забави преди малко — отключва, оставя подноса на пода, сваля оръжието от рамо, подпира го на стената и пак вдига подноса, преди да отвори вратата.
Захвърли желязната тръба и взе оръжието. Досега не бе използвала подобно нещо. И не би искала да го използва. Мъничък картечен пистолет. „Инграм МАК 10“. Отдавна изхвърлен от армията. И то с пълно право. На курсовете в Куонтико всички му се присмиваха. Наричаха го телефонно пушкало. Стреля толкова неточно, че за да улучиш някого, трябвало да се затвориш с него в телефонна кабина. Черен хумор. И отгоре на всичко стреляше прекалено бързо. Хиляда куршума в минута. Едно докосване на спусъка, и пълнителят се изпразва.
Но все пак щеше да свърши по-добра работа от парче стара тръба. Холи провери пълнителя. Беше зареден докрай, трийсет патрона. Нямаше патрон в цевта. Тя щракна спусъка и провери движението на ударника. Добро или лошо, оръжието беше наред. Тя отново сложи пълнителя. Оправи брезентовия ремък и го метна през рамо. Махна предпазителя и хвана дръжката. С другата ръка стисна здраво патерицата и тръгна към стълбището.
На площадката спря и изчака. Напрегна слух. Никакъв звук. Слезе стъпало по стъпало, насочила дулото право напред. Долу спря и пак се ослуша. Тишина. Тя прекоси фоайето и стигна до вратата. Открехна я и надникна навън.
Улицата бе пуста. Но широка. Стори й се като грамаден столичен булевард. Трябваха й минути, за да се добере до прикритие от другата страна. Минути на открито под надвисналите планински склонове. Холи прецени на око разстоянието. Въздъхна дълбоко и стисна патерицата. Насочи оръжието напред. Пак въздъхна и се втурна в залитащ бяг, като рязко забиваше патерицата, подскачаше със здравия крак и въртеше дулото ту наляво, ту надясно.
Хвърли се към могилата пред разрушената областна управа. Заобиколи я от север и с усилие си проправи път през гъстия храсталак. Навлезе в гората и продължи покрай пътя, но на трийсет метра от него. Опря рамо в едно дърво и се прегъна на две, задъхана от умора, страх и опиянение.
Мигът на истината. За този миг се бе готвила цял живот. Сякаш отново чуваше военните разкази на баща си. Виетнамските джунгли. Смазващият страх, че някой те дебне в зелените гъсталаци. Победата при всяка крачка, при всеки спечелен метър. Виждаше лицата на мълчаливите, сурови мъже, които бе срещала като дете из военните бази. Инструкторите в Академията. Спомни си разочарованието, когато я пратиха на канцеларска работа в Чикаго. Толкова упорит труд в учението и накрая пълен провал, защото ставаше дума за нея. Но сега беше различно. Тя се изправи. Дълбоко пое дъх. После още веднъж. Усети как в кръвта й кипят духовете на прадедите. По-рано ги смяташе за омразни натрапници. Сега с тях се чувстваше цялостна, окрилена и непогрешима. Дъщеря на баща си ли? Че как иначе!
Ричър стоеше прикован за дънера на трийсетметров бор. Бяха го довлекли дотук по тясната пътека от Бастиона. Яростта го изгаряше. Още от най-ранно детство не бе позволил никому да го ритне или удари повторно. Тази ярост прогонваше болката. И замъгляваше разума. Живот за живот, бе казал онзи тлъст мръсник. Но тогава Ричър се гърчеше на пода и думите нямаха никакъв смисъл.