Сега вече имаха. Припомняше си ги отново и отново. Наоколо започваха да се събират усмихнати мъже и жени. Такива усмивки бе виждал много, много отдавна. Усмивките на отегчени деца от затънтена база, току-що узнали, че в града пристига цирк.
Холи мислеше напрегнато. Трябваше да се досети къде е Ричър. И къде е парадният плац. Трябваше да подготви засада между тия две неизвестни места. Знаеше, че между града и бараките има стръмен баир. Помнеше как я смъкнаха към съда. Парадният плац трябваше да е широк и равен. Следователно се намираше още по-горе, на северозапад, където имаше плитка котловина. Нейде отвъд поляната с бараките. И тя пое нагоре между дърветата.
Мъчеше се да съобрази къде е пътеката. През всеки няколко метра спираше, поглеждаше на юг и се озърташе, за да види пролуки в зеления свод на мястото на изсечените дървета. Така се досещаше накъде води пътеката. Вървеше успоредно на нея, като спазваше дистанция от трийсет-четирийсет метра и непрестанно се бореше с ниските жилави клони. Не беше лесно по тази стръмнина. Използваше патерицата си като лодкарски прът — забиваше я в земята и с две ръце се изтегляше нагоре.
В известен смисъл коляното й помагаше. Караше я да се катери бавно и предпазливо. Да стъпва тихо. А тя знаеше как да го прави. Не от Куонтико, а от старите виетнамски истории. В Академията наблягаха най-вече на градските условия. Бюрото я научи как да се прокрадва из улици и тъмни сгради. Прекият опит идваше от много по-ранни слоеве на паметта.
Едни идваха, други си тръгваха, трети оставаха. След четвърт час около него стояха безцелно в широк полукръг петнайсетина души, предимно мъже. Спазваха разстояние като безделници около автомобилна катастрофа, удържани от невидима полицейска преграда. Гледаха го мълчаливо, с безизразни лица. Той също ги гледаше. Задържаше се на всекиго по няколко секунди. Бе вдигнал ръце зад гърба си колкото може по-високо. Искаше краката му да са свободни за в случай, че някой реши да прибърза с представлението.
Холи надуши първия часови още преди да го види. Движеше се откъм наветрената страна и пушеше. Мирисът на цигарен дим и непрана униформа долетя до нея и тя безшумно сви надясно. Описа широка дъга около него и изчака. Той продължи и изчезна надолу.
Вторият часови я чу. Холи усети това. Усети го как спира и се ослушва. Тя застина. Трескаво обмисли положението. Не искаше да използва картечния пистолет. Беше твърде неточен. Сигурно нямаше да улучи. А шумът щеше да я погуби. Затова се наведе и изрови две камъчета. Стар номер от джунглите, който бе чувала като дете. Метна първото камъче на пет метра вляво. Изчака. Метна второто на десет метра. Чу как часовият бавно пристъпва наляво Отдалечава се в тази посока. Тя тръгна надясно. Описа широк завой и продължи по безкрайния склон.
Фаулър разблъска с рамо кръга от зяпачи. Пристъпи пред Ричър. Изгледа го втренчено. После през тълпата си проправиха път шестима пазачи. Петима стискаха автоматични пушки, шестият носеше дълга верига. Фаулър отстъпи настрани и петте дула се забиха в корема на Ричър. Той погледна надолу. И петте пушки бяха със свалени предпазители, нагласени на автоматична стрелба.
— Време е — каза Фаулър.
Той изчезна зад масивния дънер и Ричър усети как белезниците се разтварят. Блъснаха го напред и дулата леко отстъпиха. После белезниците щракнаха пак, вече с преметната през тях верига. Фаулър я хвана и повлече Ричър през Бастиона. Петимата пазачи вървяха заднишком, насочвайки пушките си от упор в главата му. От двете страни хората стояха в плътен кордон. Влачеха го през тях. Хората мърмореха и си шушукаха. Щом отминеше покрай тях, те разкъсваха строя и хукваха напред, към парадния плац.
Холи не успя да измами третия часови. Коляното я подведе. Беше стигнала до висока скалиста урва и заради коляното трябваше да се катери заднишком. Седна върху камъните и започна да се изтласква нагоре стъпка по стъпка с патерицата и здравия крак. Най-сетне достигна върха и се просна по гръб, задъхана от изтощение. После се извъртя, стана и видя пазача право пред себе си.
За част от секундата Холи се вкамени от изненада и смайване. Пазачът не. Бе наблюдавал отгоре цялото й мъчително изкачване. Тъй че срещата не го изненада. Но беше бавен. С противник като Холи би трябвало да е много бърз. Готов за бой. Тя реагира още преди той да помръдне. Извърши каквото я бяха учили. Без да мисли. Сви юмрук и нанесе бърз, нисък ъперкът. Улучи го право в слабините. Той се прегъна напред и надолу, а тя подложи лява ръка под гърлото му и замахна отгоре с дясната. Усети как прешлените изхрущяха и тялото на врага омекна. Тогава притисна с длани ушите му и яростно врътна главата първо в едната посока, после в другата. Гръбнакът се строши и Холи блъсна трупа по урвата. Той заподскача с глухи удари по скалите, размятайки мъртвите крайници. А Холи се сепна и отчаяно изруга. Защото трябваше да вземе пушката му. Би дала за нея десет картечни пистолета. Но нямаше начин да слезе надолу. Връщането щеше да й отнеме твърде много време.