Парадният плац бе изпълнен с народ. Всички стояха в стройни редици. Ричър пресметна, че трябва да са около стотина. Мъже и жени. Всички в униформи. Всички въоръжени. Изключителен образец на огнева мощ. Всеки носеше на лявото си рамо автоматична пушка или картечен пистолет. Плюс кобур с пистолет. Всички имаха на колана паласки и гранати, закачени строго по устав. Лицата на мнозина бяха нашарени с нощна маскировка.
Униформите им идваха от разпродажби на старо армейско имущество. Маскировъчни якета и панталони, ботуши, кепета. Същите, каквито бе видял Ричър в склада. Но имаше и допълнения. Върху рамото на всяко яке бе избродирана изящна емблема от кафява коприна с надпис: Доброволчески отряди, Монтана. Над лявото предно джобче имаше зелена лентичка с фамилията на собственика. А някои от мъжете носеха върху същото джобче лъскава метална звездичка. Знак за старшинство.
В западния край на подравнената площадка Бо Боркен стоеше върху преобърнат сандък с гръб към гората и огромното му туловище се извисяваше над войската. Видя как Фаулър, Ричър и стражата се задават между дърветата.
— Мирно! — изрева той.
С тихо шумолене стоте бойци се изпънаха мирно. Вятърът довя към Ричър мирис на брезент. Мирисът на сто вехти армейски униформи. Боркен размаха тлъстата си ръка и Фаулър повлече Ричър с веригата към пространството пред строените хора. Пазачите го завъртяха за раменете да застане до сандъка с лице към тълпата.
— Всички знаем защо сме тук — високо изрече Боркен.
Холи нямаше представа колко път е изминала. Може би километри. Стотина-двеста метра нагоре. Но все още беше сред гъста гора. На четирийсет метра отляво пътеката продължаваше да се изкачва. Минутите тиктакаха в главата й, започваше да я обзема паника. Тя стисна по-здраво патерицата и продължи на северозапад с цялата бързина, която смееше да си позволи.
После зърна пред себе си сграда. Между дърветата се мержелееше дъсчена барака. Храстите свършваха и започваше гола скала. Тя пролази до края на дърветата и спря. Напрегна слух през оглушителния шум на собственото си дишане. Стисна патерицата и насочи оръжието напред. Изкуцука по камъните до ъгъла на бараката. Подаде глава и се озърна.
Видя поляната, на която, бяха пристигнали снощи. Широко кръгло пространство. Каменисто. Наоколо имаше бараки. Пусти. Безмълвни. Абсолютната тишина на неотдавна напуснати жилища. Тя излезе иззад бараката и се затътри към центъра на поляната, като описваше пируети около патерицата и въртеше картечния пистолет в полукръг, готова всеки момент да стреля срещу околните дървета. Не се наложи. Нямаше жива душа.
Видя две пътеки, едната на запад, другата — по-широка — на север. Зави на север, към прикритието на дърветата. Вече изобщо не се опитваше да пази тишина, само бързаше да достигне целта час по-скоро.
— Всички знаем защо сме тук — повтори Боркен.
Строената тълпа се размърда и към дърветата полетя приглушен шепот. Ричър оглеждаше лицата едно по едно. В първата редица видя Малкия Стиви. С лъскава звездичка на джобчето. Малкия Стиви беше офицер. Близо до Стиви видя Джоузеф Рей. Изведнъж осъзна, че Джаксън го няма. Никъде не се виждаше чело с белег. Той провери още веднъж. Огледа навсякъде. Нямаше го на плаца. Стисна зъби, за да не се усмихне. Джаксън се криеше. Все още имаше надежда за Холи.
Холи го видя. Надникна откъм гората над главите на множеството и го видя да стои до Боркен. С оковани ръце. Оглеждаше тълпата. Лицето му беше напълно безизразно. Тя чу Боркен да казва: всички знаем защо сме тук. Помисли си: да, знам защо съм тук. Знам точно защо съм тук. Озърна се. Сто души с пушки, автомати, пистолети, гранати. Боркен върху сандъка с вдигнати ръце. До него Ричър, напълно безпомощен. Холи стоеше между дърветата и гледаше с разширени очи, а сърцето й биеше лудо. После въздъхна дълбоко. Нагласи картечния пистолет на единична стрелба и стреля във въздуха. Изскочи на открито. Стреля още веднъж. И още веднъж. Три куршума във въздуха. Още двайсет и седем в пълнителя. Отново превключи на автоматична стрелба и тръгна през тълпата, като си разчистваше път с бавни, заплашителни движения на цевта.