Една самотна жена бавно вървеше през тълпа от сто души. Те се отдръпваха плахо, но щом отминеше, сваляха оръжията от рамо, зареждаха ги и се прицелваха в гърба й. Вълна от звънко прещракване я преследваше като океански прилив. Когато отмина най-предната редица, сто дула се целеха в нея.
— Не стреляйте! — изкрещя Боркен. — Заповядвам! Никой да не стреля!
Той скочи от сандъка: Лицето му се кривеше от паника. Разпери широко ръце и отчаяно заподскача наоколо, опитвайки се да я прикрие с огромното си туловище. Никой не стреля. Холи изкуца настрани и се обърна с лице към тълпата.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — изкрещя Боркен. — Да не мислиш, че ще избиеш сто души с тая играчка?
Холи поклати глава.
— Не — тихо каза тя.
После завъртя картечния пистолет към гърдите си.
— Но мога да се самоубия.
32
Хората мълчаха. Дъхът им заглъхваше в бездънната планинска тишина. Всички гледаха Холи. Тя държеше картечния пистолет наопаки, с дулото мъничко над сърцето си. Палецът й опираше в спусъка. Бръчки на ужас прорязваха шишкавото лице на Боркен. Той подскачаше край сандъка и я гледаше с разширени очи. Тя го гледаше съвсем спокойно.
— Аз съм заложник, нали? — каза Холи. — Важна за тях, важна и за теб. Защото съм аз. Всички държат на мен. Ти очакваш да сторят разни неща, за да ме спасят. Сега е твой ред. Хайде да видим на какво си готов, за да остана жива.
Боркен я видя да поглежда към Ричър.
— Ти не разбираш — изкрещя той. Гласът му трепереше от напрежение. — Нямам намерение да го убивам. Той ще остане жив. Положението се промени.
— Как така се промени? — спокойно попита тя.
— Канех се да го помилвам — обясни Боркен. Все тъй напрегнато. — Затова сме тук. Тъкмо щях да го обявя. Знаем кой е. Преди малко разбрахме. Съобщиха ни току-що. Бил е военен. Майор Джак Ричър. Герой. Награден е със „Сребърна звезда“.
— И какво? — попита Холи.
— Спасил е цял куп морски пехотинци — бързо отвърна Боркен. — В Бейрут. Обикновени войници. Измъкнал ги от горящ бункер. Докато е тук, морската пехота няма да ни нападне за нищо на света. Никога. Тъй че смятам да взема и него като заложник. Той е добра застраховка срещу морската пехота. Трябва ми.
Тя го гледаше втренчено. Ричър също.
— Присъдата се променя — каза Боркен. — Пет години принудителен труд. Само толкова. Нищо повече. Край на въпроса. Трябва ми жив.
Гледаше я с лъчезарната усмивка на пътуващ търговец, сякаш всички проблеми бяха решени. Тя прехвърляше поглед от него към Ричър и обратно. Ричър гледаше тълпата. Тълпата беше сърдита. Циркът си тръгваше от града без представление. Ричър имаше чувството, че едновременно са пристъпили крачка напред. Сякаш искаха да проверят дали Боркен още има власт над тях. Холи го погледна и в очите й блестеше страх. Кимна лекичко. Едва забележимо. Казваше му, че каквото и да се случи, тя ще е в безопасност. Защитена от собствената си самоличност като с невидим магически плащ. Ричър също кимна. Без да се обръща, прецени разстоянието до дърветата зад себе си. Някъде около пет-шест метра. Ако хвърлеше Фаулър в първата редица, дръпнеше веригата и хукнеше като луд, щеше да навлезе в гората, преди някой да вдигне оръжието. Пет-шест метра аванс, а и отблъскването на Фаулър щеше да му помогне. Значи четири или пет крачки, три-четири секунди. А между дърветата имаше доста добър шанс срещу куршумите. Представи си ги как плющят по дънерите от всички страни, докато той тича приведен на зиг-заг. Гората е най-добрият приятел на беглеца. Голям късмет трябва, за да улучиш тичащ човек между дърветата. Ричър прехвърли тежестта си на другия крак и усети как сухожилията му се обтягат. Усети прилива на адреналин. Схватка или бягство. Но в този момент Боркен отново разпери ръце. Вдигна ги като криле и насочи към хората страховитата мощ на очите си.
— Взех решение — извика той. — Разбрахте ли?
Настана дълго мълчание. Много дълго. После сто глави се отметнаха назад.
— Да, сър! — изреваха сто гласа.
— Разбрахте ли? — повтори Боркен.
Стоте глави пак се отметнаха.
— Да, сър! — изреваха стоте гласа.
— Пет години принудителен труд — изрече Боркен. — Но само ако докаже кой е. Съобщиха ни, че този човек е спечелил състезание между снайперисти от морската пехота. Казват, че от километър можел шест пъти да улучи доларова монета. Затова аз ще се състезавам с него. На осемстотин метра. Спечели ли, ще живее. Загуби ли, ще умре. Разбрахте ли?