Поотбутнах го леко, за да мога да го видя.
— Какво правиш?
— Искам да те любя.
— Да, добре, чудесно. Давай. Няма нужда от всички тези превземки.
Можех да чуя как звуча — като Джойс Гренфел в Девет седмици и половина — и ми стана неприятно, защото не съм някоя фригидна еманципатка. Но истината е, че ако това си беше предишният Дейвид, досега щяхме да сме свършили. Аз щях да съм свършила, той щеше да е свършил и лампите щяха са изгасени.
— Но аз искам да те любя. Не просто да правя секс.
— И в какво се състои това?
— Общуване. Страст. Не знам.
Съцето ми се сви. Предимствата на това, че си станал на четирийсет, са, че не е необходимо да сменяш пелени, че не е необходимо да ходиш по места, където се танцува, и че не е необходимо да си страстен с човека, с когото живееш.
— Моля те, нека да опитаме по моя начин — каза Дейвид жално.
Опитах се. Гледах го в очите, целунах го по начина, по който искаше да бъде целунат, удължихме всеки един момент и накрая (между другото никакъв оргазъм за мен) лежах на гърдите му и той галеше косата ми. Играх играта горе-долу, но не виждах никакъв смисъл от нея.
На следващата сутрин Дейвид прекара по-голяма част от закуската в тананикане, усмихване и опити да се държи приятелски с децата, които изглеждаха точно толкова объркани, колкото и аз самата, особено Том.
— Какво имаш днес, Том?
— Училище.
— Да, но какво в училище?
Том ме погледна нервно, все едно трябваше някак да се намеся и да попреча на баща му да му задава подобни дружелюбни въпроси. Погледнах го съсредоточено в отговор и се опитах да му предам с очи сложно послание: „Не съм виновна аз, не знам какво става. Просто му кажи училищната си програма и си изяж закуската. Претърпял е пълна личностна трансформация…“ Някакъв такъв поглед, за който са необходими очи и вежди, пъргави като източноевропейски акробат.
— Ами, не знам — каза Том. — Сигурно математика. Английски. Ъ-ъ-ъ-ъ…
Погледна Дейвид, за да разбере дали е предоставил достатъчно подробности, но Дейвид продължаваше да му се усмихва очаквателно.
— Спорт.
— Нещо, за което да ти трябва помощ? Искам да кажа, татко ти не е най-големият мозък на Великобритания, но не е лош по английски, съчинения и разни такива.
И той, кой знае защо, захихика доволно.
Том вече не изглеждаше притеснен — безспокойството му граничеше с ужас. Почти изпитах съжаление към Дейвид — тъжно е в последна сметка, че нещо, което изглежда като искрен опит да се прояви топлота и загриженост, се посреща с такова открито недоверие — но десетте години вечно лошо настроение не се забравят лесно, а Дейвид не беше спирал да мьрмори, откакто Том се помнеше.
— Д-а-а — каза Том, очевидно неубеден, — но аз съм съвсем добре със съчиненията. Благодаря ти. Ако искаш, можеш да ми помогнеш със спорта.
Това беше малка шега от страна на Том и съвсем не бе лоша. За всеки случай се засмях. Времената явно бяха други.
— Разбира се — каза Дейвид. — Какво искаш по-точно, да поритаме топка след училище?
— Ами, може — каза Том.
— Добре — кимна Дейвид.
Дейвид знае какво значи „Ами, може“. Чувал е този израз всеки ден по няколко пъти през последните година-две, но той никога досега не бе предизвиквал в отговор думата „добре“. Думите „саркастично малко копеле“, „неблагодарен малък келеш“ или просто „айде, млъквай“ — да, но „добре“ — никога. Така че защо тогава предпочете да пренебрегне тона и значението, които Том искаше да придаде на разговора и вместо това продължи смело напред? Започнах да смятам, че за състоянието на Дейвид има някакво медицинско обяснение.
— Днес ще изляза да си купя нови маратонки — добави той за по-сигурно.
Том и аз се спогледахме и след това се опитахме да се подготвим за деня, като че ли той с нищо не бе по-различен от другите.
Стивън ми беше оставил съобщение в службата. Не му обърнах внимание.
Когато се върнах от работа, заварих един възрастен и две деца, които играеха на Не се сърди човече на кухненската маса, и цяла дузина съобщения на телефонния секретар. Докато си събличах палтото, телефонът отново започна да звъни, но Дейвид въобще не си направи труда да го вдигне и всички чухме гласа на Найджъл, редактора на Дейвид от вестника, който се опитваше да привлече вниманието на най-гневния човек в Холоуей.
— Знам, че си там Дейвид. Вдигни шибания телефон!
Децата изхихикаха. Дейвид разклати заровете.
— Защо не отговаряш?
— Татко вече не работи — каза Моли гордо.
— Не съм престанал да работя. Просто преставам да работя тази работа.