Найджъл продължаваше да крещи по телефона: „ВДИГНИ телефона… Вдигни ГО, копеле мръсно!“
— Отказал си се от колоната? Защо?
— Защото вече не съм гневен човек.
— Вече не си гневен?
— Да, не съм.
— За каквото и да било?
— Да. Всичко това си отиде.
— Къде?
— Не знам. Но го няма. Забелязваш го и ти, нали?
— Да, забелязвам.
— Значи, не мога повече да пиша колона от името на разгневен човек.
Тежко въздъхнах.
— Мислех, че ще бъдеш доволна.
И аз мислех, че ще бъда доволна. Ако преди няколко седмици някой ми беше предложил да задоволи едно мое желание, мисля, че точно това щях да си избера, защото нямаше да мога да се сетя за нищо друго, дори не и за пари, което би могло да подобри качеството на живота ми — на нашия живот така драстично. О, щях да изрека нещо за лекарство против рак или световния мир, но тайничко щях да се надявам, че духът от бутилката няма да ми позволи да правя добрини. Тайно щях да искам духът от бутилката да каже: „Не, ти си лекар, направила си достъчно добрини на света, особено като се вземат предвид циреите и всичко останало. Избери нещо лично за самата себе си.“ И аз след дълъг размисъл щях да кажа: „Искам Дейвид да не се гневи повече. Искам да признае, че на живота нищо му няма, че децата му са чудесни, че има вярна и любяща — по дяволите! — негрозна и неглупава жена, и достатъчно пари за детегледачки, храна и изплащане на ипотеката на къщата…“ Щях да поискам цялата му злъч да изчезне, всеки милиметър, всеки грам, всеки микрон от нея. (Представям си злъчта на Дейвид в сложното агрегатно състояние между течност и твърдо тяло, нещо като полувтвърден бетон.) И духът щеше да си потърка корема и хайде, хоп! Дейвид вече е щастлив човек.
И хайде, хоп! Дейвид е щастлив или поне спокоен човек тук, сега, в реалния свят, а аз не мога да направя друго, освен да въздишам. Работата се състои в това, разбира се, че аз всъщност не искам тази хайде — хоп! — работа. Аз съм реалист и не вярвам в духове, нито пък във внезапни личностни промени. Аз исках гневът на Дейвид да изчезне постепенно след години лечение.
— Доволна съм — казах неубедително. — Просто ми се иска да имаш смелостта да кажеш това на Найджъл.
— Найджъл е гневен човек — каза Дейвид тъжно. — Няма да разбере.
Последното твърдение поне бе неоспоримо, особено като се има предвид, че Найджъл току-що бе изсипал поток от ругатни по адрес на Дейвид. Той даже използва и думата, започваща с „п“, макар ние да се престорихме, че не сме я чули.
— Защо не поиграеш с нас на Не се сърди човече, мамо?
Играх. До вечеря. След вечеря играхме на друга игра. Бяхме идеално семейно гнездо. Хранихме се заедно, вместо да гледаме телевизия, играхме полезни за децата игри, непрекъснато се усмихвахме. Страх ме беше, че точно в този момент бях готова да убия някого.
Пет
На другия ден по обяд Бека и аз отидохме за сандвичи и аз й разказах за Добрата новина, за театъра, за бездомника и даже за любовната нощ. („Ъ-ъ-х! Собствения ти мъж? Колко гадно!“). Изведнъж тя ме хвана за ръката.
— Кейти! Божичко!
— Какво?
— Господи, не!
— Какво?
— Дейвид е болен.
— Откъде знаеш?
— Раздвояване на личността. Не спомена ли нещо за главоболие?
Стомахът ми се преобърна. Симптомите си бяха направо по учебник. Това беше зловещото медицинско обяснение за държанието му. Дейвид почти със сигурност имаше тумор в мозька. Как е възможно да съм толкова ненаблюдателна? Изтичах обратно в кабинета и веднага му позвъних.
— Дейвид, не искам да изпадаш в паника, но моля те, слушай ме внимателно и прави точно това, което ти казам! Ти вероятно имаш тумор в мозъка. Трябва да отидеш в болница, за да те прегледат на скенер. Веднага! Ние можем да ти дадем и направление от тук, но…
— Кейти…
— Моля те, слушай! Ние можем да ти дадем направление от тук, но…
— Кейти, нищо ми няма.
— Добре, да се надяваме, че нищо ти няма. Но проявяваш класически симптоми.
— Казваш това, защото започнах да се държа добре с теб?
— Ами, да. А освен това и тази работа с театъра.
— Смяташ, че защото някаква пиеса ми е харесала, имам тумор в мозъка?
— Ами парите? Ами сексът онази вечер.
Дълга пауза.
— Кейти. Извинявай.
— А и това. Не спираш да се извиняваш през всичкото време. Дейвид, мисля, че трябва да си много болен.
— Колко тъжно.
— Може и да не е така, но мисля, че…
— Не, не. Не е това. Тъжно е, че единственото обяснение, което намираш за всичко това, е, че съм на прага на смъртта. Няма такова нещо, заклевам ти се. Трябва да поговорим.
И той затвори телефона.
Дейвид не подхвана въпроса за тумора си, докато не останахме сами, а и тогава не можах да разбера какво всъщност каза.