— Добре. Чудесно. Ура за Добрата новина. Той ти оправи гърба, излекува екземата на Моли. Изобщо имаме късмет, че го откри.
Опитвах се да кажа всичко това по начин, с който да тегля чертата на целия този разговор, но разбирах, че случаят не свършва дотук.
— Аз не исках той да бъде лечител.
— А какво искаше да бъде?
— Просто… Не знам. Някой, който да се занимава с алтернативна медицина. Затова се скарахме с Моли за крема. Малко се поуплаших. Защо ли ми се искаше този магически крем от Тибет или от не знам къде, за който медиците не знаят нищо, да го има? Не ми се щеше цялата работа да се дължи на ръцете му. Разбираш ли?
— Да. Горе-долу. Предпочиташ магически крем пред магически ръце. Така ли?
— Кремът не е магия, нали така? Той е просто… лекарство.
Това е типично за невежите материалисти. Дори аспиринът да беше най-яркият образец на бялата магия, щом можеш да го купиш от аптеката, не се брои.
— Ако лекува едновременно болки в гърба и екзема, щеше да си е баш магия.
— Както и да е. Това ме поуплаши. А пък после и това с главоболието…
— Бях забравила за главоболието.
— Ами точно тогава нещата започнаха да стават странни. Защото… даже не знам как му казах, че имам главоболие, но имах, а той ме погледна и каза, че може да ми помогне за много неща, които ме притесняват и ме докосна с ръка по… тук…
— Слепоочията.
— Точно така, докосна ме по слепоочията и главоболието ми премина, но аз започнах да се чувствам някак… различно.
— По какъв начин различно?
— Просто… По-спокоен.
— Това беше, когато ми каза, че отиваш някъде за известно време и че аз трябва да кажа на децата, че се развеждаме.
— Бях спокоен. Не крещях, не беснеех. Не бях саркастичен.
Спомням си усещането, че имаше нещо различно в него тогава и открих нов начин да се чувствам огорчена, тъжна, да изпитвам самосъжаление — съпругът ми отива при лечител, става по-спокоен и единствената полза за мен е, че изразява без озлобление желанието си да се разделим. Освен, разбира се, че оттогава нещата се промениха и за мен има безброй предимства, които съвсем не ме радват. Чувах как брат ми казва: „Дрън-дрън.“
— И после отиде за известно време при него?
— Не знаех, че ще остана при него. Аз просто… исках да видя дали не може пак да направи нещо за главата ми и може би да се опитам да открия какво всъщност прави. Мислех да напиша нещо за него, за екземата и за всичко, но… просто свърши с това, че останах при него два дни.
— Както обикновено се случва.
— Моля те, Кейти. Не знам как да говоря за това. Не прави нещата по-трудни.
Искаше ми се да попитам: „Защо не?“, „Защо да не правя нещата по-трудни?“, „Колко пъти ти си ме улеснявал натясно?“
— Извинявай — казах аз. — Продължавай.
— Той не говори много. Просто те гледа с пронизващите си очи и слуша. Не съм дори сигурен дали е умен или не. Всъщност говоря главно аз. Той просто като че ли изсмуква всичко от мен.
— Изглежда е изсмукал абсолютно всичко от теб.
— Да, така е. Всичко лошо. Почти виждах как излиза от мен като черна мъгла. Не бях си представял, че съм натъпкан с такова нещо.
— И какво прави този човек толкова специален? Как така се получава, че може да постигне това, а никой друг не може?
— Не знам. Той просто… Той просто има някаква аура около себе си. Звучи глупаво, но… Докосна отново слепоочията ми, докато говорех с него, и аз просто почувствах този невероятен поток топлина да протича през мен, а той ми каза, че това е чистата любов. И точно така го усещах. Можеш ли да си представиш в каква паника изпаднах?
Напълно разбирах и не само защото Дейвид не бе типичен кандидат за пречистване с любов. Пречистване с любов…не е за хора като нас. Пречистването с любов е за лековерни, наивни, прости хора — хора, чиито мозъци са се размекнали като зъби от взимане на леки наркотици, хора, които макар че са на възраст, която им дава право да карат кола, четат книгите на Толкин и Ерих фон Деникен… Да си признаем, тези хора нямат титли нито в изкуствата, нито в науката. Достатъчно страшно бе само да слушаш разказа на Дейвид, но да си преживял всичко това, трябва да е ужасяващо.
— И сега какво?
— Първото нещо, което си помислих след това, беше, че трябва във всичко да стана различен. Във всичко. Това, което бях правил, бе недостатъчно. Недостатъчно за теб. Недостатъчно за мен. Недостатъчно за децата или за света, или… или…
Той отново зацикли, защото вероятно дори и правилата на риториката и ритъма да изискват трета дума, при това съществително, за да завърши мисълта си елегантно, предвид, че беше стигнал до „света“, не му оставаше вече избор освен да започне да ръси разни измишльотини за вселената.