— И все пак не мога да разбера какво толкова сте говорили цели два дни.
— Нито аз. Не знам как мина времето. Бях поразен, когато той ми каза, че е вторник следобед. Говорих за… Говорих много за теб, как не се държа добре. Говорих за работата си, за това, което пишех, казах, че се срамувам от него и че го мразя заради грубостта и липсата на снизхождение. От време на време той ме караше… Господи, неудобно ми е.
Внезапно ме прониза една мисъл. Ще се наложи да разсъждавам някой друг път дали му викат страх или не.
— Между вас не е станало нещо по-такова, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Не спиш с него, нали?
— Не — каза той, но неутрално, без оттенък на насмешка, възмущение или опит да се защити. — Не, не спя с него. Съвсем не е това.
— Извинявай. И така, какво те накара да направиш?
— Накара ме да коленича на пода и да държа ръката му.
— И после какво?
— Просто ме помоли да медитирам с него.
— Ясно.
Дейвид няма фобия към хомосексуализма, макар че има случаи, в които е показвал, че му е неясна както гейкултурата, така и това, което хомосексуалистите правят (особено странен е за него синдромът Шер), но няма съмнение, че е хетеросексуален, чак до провлечените му слипове и катранения сапун, който предпочита. По този въпрос не може да има съмнение, разбирате ме, нали? И все пак ми беше по-лесно да си го представя как се пуска на Добрата новина, отколкото да седне на пода и да медитира.
— И всичко беше наред, така ли? Когато те накара да медитирате? Ти не взе, нали разбираш, да го удряш или нещо такова?
— Не. Предишният Дейвид щеше да направи това, знам. И то щеше да бъде грешка. — Произнесе го толкова сериозно, че временно се изкуших да се откажа от позицията си по отношение на ненасилието в рамките на семейството. — Трябва да призная, че отначало се чувствах малко неудобно, но за всичко това се иска време. Нали?
Съгласих се, че, разбира се, че се иска време.
— Искам да кажа, просто като си помисли човек за своите личностни характеристики… („Личностни характеристики“? Що за мъж е този, който говори на собствената си жена в брачното им ложе с фрази, взети от колоната „Размисъл за деня“)… — Можеш да мислиш с часове. С дни. А пък има и още толкова много…
— Какво, светът и всичко останало? Страданията и така нататък?
Започвам да откривам, че не е възможно да обърнеш работата на майтап с някой, за който откриваш, че е изгубил всякакво чувство за хумор и самоирония.
— Да, разбира се. Нямах представа колко много хора страдат, докато не ми се отвори време и пространство да помисля за това.
— И сега какво?
Не исках да минавам през целия този ад. Исках да намеря пряк път и да открия какво означава всичко това за мен, за мен, за мен…
— Не знам. Всичко, което знам, е, че искам да живея по-добър живот. Че искам всички ние да живеем по-добър живот.
— И как да го направим?
— Не знам.
Не можех да не си дам сметка, че всичко това звучи наистина много плашещо.
Стивън ми остави съобщение на мобифона. Не му се обадих.
Върнах се вкъщи на следващата вечер и чух отдалече, че става нещо. Още докато пъхах ключа в ключалката, чух Том да < крещи и Моли да плаче.
— Какво става?
Децата и Дейвид седяха около кухненската маса — Дейвид начело, Моли от лявата, а Том от дясната му страна. Обичайната камара от поща, стари вестници, малки пластмасови модели от пакетирана храна, всичко беше изчистено от масата, очевидно с цел да се създаде атмосфера за домашен съвет.
— Подарил е на някой компютъра ми — съобщи ми Том.
Том плаче рядко, но сега очите му подозрително лъщяха — дали от ярост или от сълзи, трудно беше да се каже.
— И сега ще трябва двамата да използваме моя — каза Моли, чиято способност да плаче никога не е била под въпрос и която в този момент имаше вид на човек, който оплаква цялото си семейство, загинало при автомобилна катастрофа.
— Не ни трябваха два компютъра — каза Дейвид. — Два компютъра е… не точно неприлично, но без съмнение признак на алчност. Така или иначе, никога не са включени едновременно.
— Затова ти просто подари единия? Без да се посъветваш с тях? Или с мен?
— Знаех, че ще е безмислено.
— Искаш да кажеш, че нямаше да се съгласят.
— Те едва ли щяха да пожелаят да разберат защо го правя.
Дейвид, разбира се, беше човекът, който бе настоял всяко от децата да получи собствен компютър за Коледа миналата година. Аз исках да вземем един за двамата, не защото съм стисната, а защото започвах да се притеснявам, че ги глезим и гледката на тия два грамадни кашона до елхата (те едва можаха да се вместят под нея) с нищо не намали моите притеснения. Спомням си, че си мислех как не искам да бъда такъв тип родител, докато Том и Моли в това време атакуваха хартията на опаковките с настървеност, която ме отвращаваше. Дейвид видя израза на лицето ми и ми прошепна, че съм типичен либерал, който не знае как да се радва, че съм от хората, готови да откажат на децата си всичко, но на себе нищо. И ето на същото място само след шест месеца аз стоя, вбесена, че синът ми и дъщеря ми са лишени от възможноста да запазят това, което е тяхна собственост, но някакси пак бях на грешната позиция — този път бях представител на силите на злото.