— Къде отнесе компютъра?
— В женския приют в Кентиш Таун. Четох за него в местния вестник. Там децата нямат нищо.
Не знаех какво да кажа. Изплашените, нещастни деца на изплашени, нещастни жени нямат нищо, а ние имаме от всичко по две. Даваме им нещо, малка частица от това, от което имаме прекалено много. Струваше ли да се ядосвам?
— Защо трябва ние да сме хората, които дават нещо? Не може ли това да направи правителството? — попита Том.
— Правителството не може да плаща за всичко — отвърна му Дейвид. — За някои неща трябва да плащаме и ние самите.
— Ние плащаме — каза Том. — За този компютър сме си платили.
— Искам да кажа — каза Дейвид, — че ако искрено се безпокоим за бедните хора, не можем да чакаме правителството да прави всичко. Трябва да правим онова, което смятаме за правилно.
— Е, добре, аз не смятам това за правилно — каза Том.
— Защо?
— Защото става дума за моя компютър.
Дейвид просто му хвърли ангелска усмивка.
— Може би просто са имали лош късмет? — попита Моли.
Този път аз се засмях. „Лош ви е късметът“ беше до съвсем неотдавна обяснението, което Дейвид даваше на децата за нещата, които почти всяко друго дете в училище, освен тях, притежаваше.
— Тези деца и без това нямат никакъв късмет — обясни Дейвид, без да бърза, с прекалено увереното спокойствие на съвсем наскоро излюпен ангел. — Техните татковци са биели майките им и е трябвало да избягат от къщи и да се скрият. Затова не са могли да вземат със себе си играчките си… А вие сте страшни късметлии. Не искате ли да им помогнете?
— Е, да — измърмори Том с неохота, — но не чак с цял компютър.
— Нека да отидем да ги видим — каза Дейвид. — Тогава ще можеш да им го кажеш. Ще им кажеш, че искаш да им помогнеш малко и ще си поискаш компютъра обратно.
— Дейвид, това е възмутително!
— Защо?
— Нямаш право да изнудваш собствените си деца по този начин.
Почувствах се по-добре. Допреди малко, притисната от моралната сила на аргументите на Дейвид, ми беше трудно да се съпротивлявам, но сега ми стана ясно, че той е полудял и иска да унижава всички ни. Как можах да забравя, че винаги така се получава с новопокръстените във вярата. Те просто се фанатизират. Отиват твърде далеч, изгубват всяко чувство за реалност и логика и накрая не се интересуват от никого, освен от самите себе си и от собствената си благочестивост.
Дейвид забарабани с пръсти по масата в яростен размисъл.
— Да, извинявай, за това си права. Възмутително е. Прехвърлих границата. Моля те, прости ми.
Майната ти!
На семейната вечеря цареше раздразнение. Дейвид бе успял някак си да спечели Моли за каузата си — може би, защото бе открила, че това е възможност да дразни Том, а може би, защото Моли винаги беше виждала баща си единствено като идеален и абсолютно разумен човек, а може би, защото Дейвид беше подарил на дома компютъра от стаята на Том, не нейния, въпреки че компютърът, който беше останал, сега беше поставен на неутрална територия в стаята за гости. Том обаче упорито продължаваше да се придържа към своите здраво вкоренени западни материалистични убеждения.
— Ти просто си егоист, Том. Нали, татко?
Дейвид обаче не откликна.
— Там има деца, които нямат нищо — продължи тя. — А ти имаш толкова много.
— Вече нямам нищо. Той всичко раздаде.
— А какви са всичките тия неща в спалнята ти, тогава? — попита нежно Дейвид. — А имаш и половин компютър.
— Мога ли да стана?
Том не беше ял почти нищо, но явно се беше преситил от огромните, изпускащи пара блюда с лицемерие, които му пробутваха от всички страни и аз не го обвинявах за това.
— Дояж си вечерята — каза Дейвид.
Той отвори уста да каже и още нещо — почти сигурно, че Том е ужасно щастлив, че има пред себе си пълна чиния с полуизстинали спагети със сос болонезе, като се има предвид нищетата на дрън-дрън-дрън, но срещна погледа ми и размисли.
— Наистина ли не искаш да ядеш повече? — попитах аз Том.
— Искам да седна на компютъра преди нея.
— Върви тогава.