Том изхвърча от кухнята.
— Не трябваше да му позволяваш, мамо. Той сега ще си помисли, че може винаги да не си дояжда вечерята.
— Моли, млъкни.
— Тя е права.
— О, я млъквай и ти!
Трябваше да размисля. Нуждаех се от съвет. Аз съм добър човек. Лекар съм, а в този случай се оказах поддръжница на алчността в противовес на самоотрицанието, на страната на имащите, против нямащите. Само дето не съм поддръжница на каквото и да било изобщо, нали? В последна сметка аз не се изправих срещу моя непоносимо самодоволен съпруг и моята — сега вече — непоносимо самодоволна осемгодишна дъщеря и не им казах: „Слушайте вие тук, доста много работихме, за да можем да платим този компютър и ако някои жени са достатъчно луди да се таковат с мъже, които ги бият, това едва ли е наша грешка!“ В този случай вече щях да съм поддръжница. Всичко, което аз правя, е, че ми идват наум недостойни мисли, които никой не може да чуе и после да се зъби заради недоядени спагети със сос болонезе. Ако бях наистина човек с убеждения, щях да пусна някоя обидна доморасла мъдрост за добрия самарянин, който си позволява да бъде такъв, защото стиска с всички сили собствените си стари компютри и… и… ги подарява на магизин за продажби с благотворителна цел само когато съвсем се скапят. Или нещо подобно.
Така че, в какво вярвам? Очевидно в нищо по-специално. Вярвам, че не трябва да има бездомни и съм твърдо решена да споря с всеки, който твърди обратното. Същото и по случая за пострадалите от насилие съпруги. Също съм и против какво още — расизма, бедността, сексуалната дискриминация. Вярвам, че Националната здравна служба не получава достатъчно средства и че благотворителните акции са от полза, макар че е малко досадно, когато млади хора, облечени като герои от известен телевизионен сериал, се приближат към теб в някой супермаркет и започват да пъхат кофи за събиране на пари под носа ти. И, последно, твърдо убедена съм, че коледните подаръци, които е получил Том, са си негови и не могат да бъдат подарявани на други хора. Ето, това е моят манифест. Гласувайте за мен.
След три дни изглеждаше, че децата са забравили, че някога са имали нужда от два компютъра — Моли изгуби и малкото интерес, които въобще беше имала, докато Том прекарваше по-голяма част от времето си с покемона, а ние получихме писмо от приюта, в което ни пишеха колко много сме променили безрадостния живот на децата, но аз пак продължавам да вярвам в ония, другите неща, за недостатъчното финансиране на Националната служба и премахването на бедността. По тези въпроси не можете да ме помръднете — освен ако, естествено, имате някакво много убедително доказателство за обратното.
Дейвид се отказа от писането на романа си, от колоната във вестника — „Не е актуално вече“, — както и от всичко друго, което някога беше правил, мислил или искал да направи. През деня, доколкото можех да разбера, седеше в кабинета си и четеше. Късно следобед готвеше, играеше, помагаше в домашните на децата, разговаряше за това кой как е прекарал деня… Накратко — обазцов съпруг и баща. Описвам го като такъв онзи ден на Бека и образът на образцовия съпруг и баща идва неканен в съзнанието ми — този еталон обаче е направен от пластмаса, а чертите му са замръзнали в постоянно изражение на грижа и внимание. Дейвид се беше превърнал в някаква щастлива показна християнска версия на куклата Кен — мъжа на Барби, но без мъжествената красота на Кен или добре оформеното му тяло.
А и не мислех, че е станал християнин, макар че беше трудно да се отгатне какво точно е станал. Директен въпрос не можеше да изясни нещата. Вечерта, след като получихме писмото от женския приют, Том попита — мрачно, но съвсем уместно — дали сега ще започнем да ходим на църква.
— Църква? — повтори Дейвид, но спокойно, без взрив от злост и отвращение, които щяха да придружат тази дума, независимо от контекста, преди няколко седмици. — Естествено, че не. Защо? Искаш ли да ходиш на църква?
— Не. Не, разбира се.
— Тогава защо питаш?
— Отде да знам — каза Том. — Просто си мислех, че и това ще започнем да правим сега.
— Защо сега?
— Защото си раздаваме нещата. Нали в църквите това правят?
— Не, доколкото знам.
С това случаят приключи. Страховете на Том бяха успокоени. По-късно обаче, когато останахме сами с Дейвид, проведох свое собствено проучване.
— Смешно беше, нали? Том да си мисли, че сега трябва да ходим на църква.
— Не мога да разбера откъде дойде всичко това. Само защото съм дал компютър на някого.
— Не мисля, че е само заради това.
— А какво друго има?
— Те и двамата знаят, че си дал на някого пари. И във всеки случай, това е… Ти ме попита дали не чувствам промяна в атмосферата. Ами, мисля, че и те я чувстват. И свързват това някакси с църквата.