— Защо?
— Не знам. Предполагам… създаваш впечатление на човек обърнал се към религията.
— Добре, но не съм.
— Не си станал християнин?
— Не.
— Тогава, какво си?
— Аз — какво съм?
— Да, какво си ти? Нали разбираш — будист или, или… — Опитах се да си спомня за религии от други култури, които да отговарят на положението и не успях. Мюсюлманството не пасваше, нито хиндуизмът… Може би някой клон на Харе Кришна или нещо, свързано със самолишението и някой подпухнал гуру, който се разкарва наоколо с алфа ромео?
— Нищо такова не съм. Не виждам никакъв смисъл и да бъда.
— Но какво означава всичко това?
— Ние живеехме погрешно и аз реших да поправя нещата.
— Аз не чувствам, че животът ми е погрешен.
— Не съм съгласен.
— А, така ли?
— Предполагам, че в работата ти всичко е наред, но през останалото време…
— Какво?
— Половото ти поведение като начало.
Моето полово поведение… За миг забравих, че през последните двайсет години съм поддържала моногамна връзка със съпруга си, пресечена наскоро от кратка и съвсем безобидна история с друг мъж. А и какво стана с този човек, между другото? Два пъти не му върнах обажданията по телефона и това изглежда доста охлади пламъка му. Тази фраза ме накара да се почуствам като жена, която има нужда от онези клиники за сексуални маниаци, в които се налага да ходят холивудските звезди хора, които въпреки добрите си намерения, не могат да си задържат гащите на задника. Това е страшно вълнуваща картина, но разбрах, че основната й цел беше да ме убеди, че приказките на Дейвид са абсурдни. Истината беше, че съм женена жена, спала с чужд мъж преди две седмици. Езикът, с който си служеше Дейвид, може да беше високопарен, но предположих, че ще ми предяви обвинение, по което трябва да отговарям.
— Ти никога не пожела да говорим за това.
— Няма кой знае колко много за разказване, нали?
Поразмишлявах дали това е вярно и реших, че е така. Мога да се впусна в празни приказки по случая, но той вече знае за него. Всичко останало просто е кратка и банална история без особена тежест.
— Добре и какво друго е погрешно?
— Не става дума за това, какво вършиш погрешно, а за грешките, които всички правим.
— И те са?
— Не проявяваме достатъчно обич. Грижим се за себе си и не искаме да знаем за бедните. Презираме нашите политици, че не правят нищо и си мислим някак, че с това показаме достатъчно, че мислим за тях, а в същото време си живеем в прекалено големи за нас къщи с централно отопление.
— Ей, я спри за малко…
Мечтата ни, преди Диджей Добрата новина да влезе в живота ни, беше да се преместим от мизерната си стара къща в жилище, което наистина ще ни предоставя достатъчно площ, а не като се обърнем, вечно да се настъпваме. Сега изведнъж се оказа, че се ширим като пет пари в кесия в холоуейския вариант на палата на Елвис Пресли — Грейсланд. Но по този въпрос не ми се разреши да кажа нито дума, защото Дейвид вече беше извън контрол.
— Ние имаме стая за гости и кабинет, а в същото време има хора, които спят на улицата. Ние изхвърляме съвсем годна за ядене храна в мелачката за боклук, а в същото време хората на края на нашата улица просят, за да могат да си купят чаша чай и пакетче чипс. Ние имаме два телевизора. Имахме три компютъра, докато не подарих единия — а дори и това, да намалиш с една трета компютрите на семейство от четирима души, очевидно се смята за престъпление. Ние смятаме, че да платим по десет лири на човек за доставено вкъщи къри, е нищо…
Признавам се за виновна. Мислех, че Дейвид ще каже: „четирийсет лири на човек за храна в малък ресторант“, което сме правили понякога, в случаи, които предизвикваха, разбира се, съмнения и угризения. Но десет лири за доставка вкъщи? Да, виновна съм, признавам си. Често си мисля, че нищо не е да изхарча десет лири за доставка на храна вкъщи и никога през ум не ми беше минавало, че моето безгрижие е някакъв израз на безразличие или вина. Дейвид определено заслужава уважение за тази си задълбоченост.
— Харчим тринайсет лири за компакт дискове, които имаме в друг формат…
— Ти, не аз.
— … Купуваме филми, които децата са гледали на кино и никога не гледат отново…
После последва дълъг списък от подобни престъпления, което изглеждаше дребнаво, защото такива неща се смятат за нещо легално във всяко друго домакинство, но които, както ги представи Дейвид, са нещо егоистично и достойно за презрение. Изключих за малко.
— Аз съм кошмар за всеки либерал — каза Дейвид в края на проповедта си с усмивка, която, ако човек би искал да бъде нетолерантен или параноик, можеше да определи като злонамерена.