— Какво значи това?
— Значи, че мисля това, коеято мислиш и ти, но смятам да действам, а не само да говоря.
В неделя майка ми и баща ми дойдоха на обяд. Те не идват много често. Обикновено ние ходим у тях. Когато идват, аз си позволявам да превърна деня в специален случай, с което правя децата си нещастни по същия начин, по който мен ме правеха нещастна в подобни случаи, когато бях дете — сресана коса, най-хубавите дрехи, които имах, помощ при разтребването на къщата, задължително оставане на масата до края на храненето, незвисимо че майка ми говори толкова много, че последната й хапка виенски сладкиш изглежда преглътната часове, след като останалите са свършили. И разбира се, за обяд има печено, нещо, което брат ми и аз мразехме, твърде вероятно защото винаги беше противно — препечено, сухо агнешко, разварено зеле, сос на бучки, мазни и разкашкани печени картофи (обикновеното следвоенно меню през 60-те), но Том и Моли обичат. (За разлика от родителите ми, и Дейвид, и аз умеем да готвим, но за разлика от родителите ми, много рядко хабим тези си способности за децата.)
Най-после спорът за дрехите приключи, всичко беше разтребено, родителите ми бяха пристигнали и ние си пиехме сухото шери и ядяхме ядки във всекидневната. Дейвид току-що беше отишъл в кухнята да нареже говеждото и да сгъсти соса. Миг по-късно — прекалено бързо, за да е успял да свърши работа — той се върна.
— Говеждо печено и печени картофи? Или замразена лазаня?
— Говеждо печено и печени картофи — извикаха радостно децата, а мама и татко се засмяха.
— И аз мисля така — каза Дейвид и отново изчезна.
— Баща ви е голям шегаджия, нали? — каза майка ми на Том и Моли, подходяща реакция на това, което е виждала и чувала в почти всяка домашна ситуация, освен в нашата.
Дейвид не е шегаджия. Не беше шегаджия и преди (той мрази посещенията на родителите ми и никога не би могъл да демонстрираха онази добра воля, необходима да приобщи всички), а не може вече и да бъде шегаджия, откакто чувството му за хумор изчезна под пръстите на Диджей Добрата новина заедно с болката в гърба му. Извиних се и отидох в кухнята, където Дейвид пресипваше всичко, което бяхме готвили последните два часа, в най-голямата тава, която имахме.
— Какво правиш? — попитах аз спокойно.
— Не мога да направя това — каза той.
— Какво?
— Да седна тук и да ям, когато там, навън, има хора, които нямат нищо. Имаме ли картонени чинии?
— Не, Дейвид.
— Имаме. Имаме много, останаха от Коледа.
— Не говоря за чиниите. Не можеш да направиш това.
— Трябва.
— Аз… аз разбирам, ако ти не можеш да ядеш. — (Хич нищо не разбирах, но се опитвах да отклоня вниманието му.) — Можеш да откажеш и… и… да ни обясниш защо.
Все още нямаше нужда да се притеснявам за мъчителния обяд, който ни предстоеше, за неудобството и удивлението на майка ми и баща ми (консерватори и двамата, но не и лоши хора в общоприетия смисъл, а не както Дейвид го разбира) когато изслушват лекция за егоистичните си навици. Всъщност, заклех се, че ако изобщо стигнем до обяда, ако тази храна бъдеше сервирана в истински чинии и хората (под което разбирах хората, които познавам, Господ да ми прости) седнат и започнат да се хранят, то нямаше да се тревожа за нищо. Щях да изслушам идеите на Дейвид със симпатия и интерес. Наблюдавах как той изтърсва печените по специална рецепта картофи в тавата. Прекрасната им, достигнала златист цвят коричка започна да се троши, докато той се опитва да ги натъпче отстрани на печеното.
— Трябва да раздам това — каза Дейвид. — Отворих фризера да извадя бульона за соса и видях всичката тази храна вътре и… просто разбрах, че не мога повече да понасям положението, в което съм. Бездомните…
— МАЙНАТА МУ НА ПОЛОЖЕНИЕТО! МАЙНАТА ИМ НА БЕЗДОМНИТЕ!
Майната им на бездомните? Възможно ли е беше това да съм аз? Дали в цялата история на либералната столична вселена някога човек, който чете Гардиан и гласува за лейбъристите, е изричал тези думи и наистина е мислил така?
— Кейти! Какво става? — Родителите ми и децата се бяха скупчили на вратата и ни гледаха. Баща ми, все още с достопочтения вид на директор на училище, независимо от това, че вече от десет години беше пенсионер, целият бе почервенял.
— Дейвид е подлудял. Иска да подари обяда ни.
— На кого?
— На скитниците, на пияниците, на наркоманите. На хората, които нямат и един ден честен труд в живота си.
Това беше безцеремонен опит да спечеля баща си на своя страна и не се гордеех с постъпката си, но исках да си изям печеното. ИСКАХ СИ ПЕЧЕНОТО!