— Може ли да дойда, татко? — попита Моли, която започвах да презирам.
— Разбира се — каза Дейвид.
— Моля те, Дейвид — отново казах аз. — Нека да не разваляме обяда.
— Нищо не пречи да си направим хубав обяд, но не и с това ядене.
— Защо на тях да не им дадем другия обяд?
— Искам да им дам топла храна.
— Можем да стоплим и другата храна. Лазанята. Ще я сложим в микровълновата печка и ще им я занесем следобед. Цялото семейство.
Дейвид се спря. Имах усещането, че бяхме стигнали до момента, когато във филмите въоръженият, но изплашен престъпник, насочил пистолета си към невъоръжената полицайка, се разколебава в благоразумието на това, което върши. Сцената винаги завършва с това, че той хвърля пистолета на земята и се разридава. Кой казва, че не могат да бъдат създавани оригинални британски трилъри? Можеше ли нещо да бъде по-вълнуващо от това тук?
Дейвид се замисли.
— То май ще е по-удобно за тях да хапнат лазаня, нали?
— Определено.
— Няма да има нужда да се реже.
— Не. А и може да се раздава с голяма лъжица.
— Да. Или даже с метална шпатула, нали знаеш.
— Както искаш.
Още известно време той гледа месото и посмачканите картофи.
— Е, добре тогава.
Майка ми, баща ми и аз въздъхнахме като невъоръжената полицайка, а после седнахме и мълчаливо започнахме да се храним.
Шест
Същата вечер на никой от нас не му се вечеряше — не че имаше въобще кой знае какво за ядене. Бях планирала да стопля замразената лазаня в микровълновата печка, но от нея не бе останало нищо. Тя отдавна беше закарана във Финсбъри Парк, където беше сервирана в картонени чинии на пияниците, които се търкаляха по пейките до входа от страната на Севън Систърс Стрийт. (Дейвид я раздаде сам, докато ние, всички останали, седяхме в колата. Моли искаше да отиде с него, но аз не й позволих — не защото имаше някаква опасност, честно да си призная, а защото от нея в момента достатъчно ми се гадеше и без това. Страх ме беше, че ако ми се наложеше да я гледам как храни бедните като някоя дикенсова благодетелна дама на осем години, ще я намразя толкова много, че няма да мога да полагам за нея необходимите майчински грижи.
Когато се завърнахме вкъщи, аз се извининих и отидох да си легна в спалнята с неделните вестници, но не бях в състояние да ги чета. Написаното вече не засягаше мен, мен, мен… Свързвах го с Дейвид и различните неща, за които той можеше да направи. След известно време забелязах, че вече не приемам новините като информация, а като потенциален източник на неприятности за семейството и за съдържанието на банковата ни сметка и фризер. Откъснах една от статиите — за група афганистански бежанци, натъпкани в някаква църква в Бетнъл Грийн и я изхвърлих, защото описваше достатъчно бедност и страдание, за да осигури глад за цялото семейство.
Гледах зейналата дупка във вестника и изведнъж се почувствах страшно уморена. Не можехме да живеем така. Това не беше вярно, разбира се, защото можехме, и то добре — не така добре както преди, може би, но все пак добре — нямаше да гладуваме, независимо от това колко лазаня беше раздадена. Добре тогава. И какво? Можехме, но не го исках. Това не беше животът, който бях избрала за себе си. Само дето и то не беше вярно, защото съм го избрала, предполагам, когато съм казала, че взимам Дейвид за съпруг в бедност и богатство, в болест и здраве, докато сме живи. Последното очевидно беше съвсем на място, защото той най-вероятно беше болен, а и бедността най-вероятно скоро щеше да ни застигне.
Какво си мислех, че избирам, когато се омъжвах за Дейвид? Какво всеки един от нас мисли, че избира? Ако сега се опитам да си спомня полузабравените фантазии, с които живеех тогава, ще кажа, че са излезли погрешни по отношение на благосъстояние и здраве, но не и по отношение на трудности. Мислех преди всичко, доколкото си спомням, че ще бъдем бедни, но щастливи — в смисъл, че ще живеем в малко, но уютно апартаментче и ще прекарваме голяма част от времето си в гледане на телевизия или пиене на бира из кръчмите и че ще трябва да се задоволим със старите мебели на родителите ни, подарени ни от тях. С други думи, трудностите, които бях готова да понеса през първите години на брака си, бяха преди всичко от роматичен характер, повлияни от клишетата за живота на младите семейни двойки, както го показват в повечето телевизионни комедии — или по-скоро от рекламите на строителните фирми, като се вземе предвид, че повечето телевизионни комедии са по-изискани и по-сложни от моите фантазии. Мислех си, че по-късно едната група трудности (трудностите, състоящи се от гледане на телевизия в малък апартамент и ядене на сандвичи с пюре от стар фасул върху препечен хляб) ще бьде заменена от друга — трудностите, които човек среща, когато има две хубави, умни и здрави деца. Ще се появят синове с кални от ритане на топка маратонки, дъщери тийнейджърки, захапали телефона, и съпрузи, които ще се налага да бъдат отлепяни от телевизора, за да измият чиниите… Господи, тези проблеми щяха да бъдат безкрайни и аз нямах никакви илюзии — калните маратонки щяха да бъдат адски неприятни! Но бях подготвена, не бях наивна. Бях печена. Никой и нищо нямаше да може да ме накара да купя бели килимчета…