Това, което дори и за миг не си представяш в дена на сватбата си — защото няма начин, — е, че някой ден ще намразиш съпруга си, че ще го гледаш и съжаляваш дори за това, че си разменила две думи с него, да не говорим за обаждането по телефона или флуидите. Невъзможно е също така да се предвидят отчаянието, депресията, усещането, че животът ти е свършил, желанието да удариш децата си, което се появява от време на време, независимо, че знаеш, че никога няма да го направиш. И разбира се, през ум не ти минава, че ще изневеряваш, а когато достигнеш до този етап от живота си (а всеки стига до него рано или късно), ти не си представяш гадното гузно присвиване в стомаха в тези случаи, нито колко нещастна неизбежно ще се чувстваш. Нито пък си помисляш, че се събуждаш някоя сутрин и съпругът ти се оказва човек, когото не познаваш. Ако някой някога мислеше за тези неща, никой никога нямаше да се жени, нямаше, разбира се. Тогава всъщност импулсът да се ожени човек, щеше да идва от същото място, от което идва импулсът да изпиеш шише белина, а хората се стараят да потискат тези импулси, а не да ги отпразнуват с тъжествени церемонии. И така, хората не си позволяват такива мисли, защото бракът — или намирането на партньор, с когото човек иска да прекара живота си и да има деца — е в генетичната ни програма. Той е нещо, до което рано или късно човек знае, че ще стигне, и ако то му бъде отнето, остава си само със служебните повишения и печалбите от лотарията, а това не му е достатъчно и затова всички се лъжем, че е възможно да започнем тези отношения, при които единствените ни проблеми ще бъдат чистенето на кални маратонки и мръсотия, а после се чувстваме нещастни и започваме да взимаме лекарства против депресия, след това се развеждане и умираме самотни.
Вероятно преувеличавам. Може би всички тези размишления за пиене на белина, гълтане на лекарства против депресия и самотна смърт са неадекватна реакция на раздаването на лазаня на умиращите от глад пияници. В деня на сватбата ни, в частта, когато говореше с нас насаме, викарият ни посъветва да уважаваме мислите, идеите и предложенията си. Тогава това искане не изглеждаше нещо необикновено, напротив — изглеждаше най-лесното нещо на света. Например Дейвид предлага да отидем на ресторант и аз казам: „Добре, хайде.“ Или нещо е намислил да ми подари за рождения ден. Нещо от този род. Сега разбирам, че един мъж може да направи на жена си най-различни предложения, не всички от които са достойни за уважение. Той може да предложи да ядем отвратителни субстанции като овчи мозък например или да реши да организира неонацистка партия. Същото може да се отнесе и към мислите и идеите, нали? Тъкмо се готвех да изтъкна всичко това на викария двайсет години след събитието, когато на вратата се позвъни. Не обърнах внимание, но след две минути Дейвид ми извика отдолу, че имам посетител.
Беше Стивън. Краката ми едва не се подкосиха, когато го видях. Съпругът ми стоеше до него, а децата ми тичаха наоколо, като в сцена от филм, която те втрещява, просто защото е извън сферата на човешкото въображение.
Започнах да представям любовника си на съпруга си, но Дейвид ме спря.
— Знам кой е — каза той спокойно. — Стивън сам ми се представи.
— А, добре.
Искаше ми се да попитам дали Стивън не беше казал не само името си, но и каква беше връзката му с мен, но атмосферата ми даваше всички отговори, които ми бяха необходими.
— Искам да говоря с теб — каза Стивън. Погледнах разтревожено Дейвид. — С двама ви — добави Стивън, макар че ако това беше опит някак да ме успокои, изобщо не успя.
Не исках да говоря. Исках Дейвид и Стивън да влязат в някоя стая, да излязат и да ми кажат какво да правя. И щях да го направя — каквото и да решат, само и само да не ми се налагаше да седя с двамата на кухненската маса. Дейвид пусна Стивън пред себе си, влязохме и седнахме на масата в кухнята.
Дейвид предложи нещо за пиене, а аз се молех Стивън да не приеме. Представях си ужаса да чакаме чайника да кипне или Дейвид да рови из фризера, за да намери леда и после да го троши десет минути.