— Може ли само чаша вода от чешмата?
— Аз ще ти налея.
Скочих, грабнах една чаша от миялната машина, изплакнах я, напълних я с вода от чешмата, която оставих да се изтече, за да се изстуди, и я сложих пред него. Никакъв лед, никакъв лимон, никаква специална любезност, но идеята, че това може да ускори нещата, беше разбита от Дейвид.
— А за теб, Кейти? Чаша чай? Или да направя кафе?
— Не! — възпротивих се аз с глас, извисен до фалцет.
— Какво, ако само сложа чайника, за да…
— Седни, моля те.
— Добре.
Той седна и започнахме да се гледаме един друг.
— Хайде, кой иска да започне? — попита Дейвид весело.
Погледнах го. Не бях съвсем сигурна, че беше в хармония със сериозността на момента. (Или дали пък не бях мелодраматична и по някакъв начин не си въобразявах прекалено много? Може би моментът не бе белязан с никаква сериозност. Може би хората по света правят това непрекъснато и затова Дейвид беше така приветлив. Прекалено насериозно ли, както обикновено, взимах нещата?)
— Може би аз — каза Стивън, — тъй като поисках да се срещнем.
Двамата мъже се усмихнаха и аз реших, че този път усещането ми беше вярно — приемах нещата прекалено насериозно, а неща от този род непрекъснато се случваха и моето неудобство беше причинено от злополучна и срамна за края на 20-ти век порядъчност. Може би Стивън обикаляше подред съпрузите на жените, с които спеше, почти ежеседмично. Може би… Може би и Дейвид правеше така, поради което очевидно знаеше как да постъпи, какво да каже и как изобщо трябва да бъде.
— Просто исках да разбера докъде го докарахме — каза Стивън по най-приятния начин. — Извинете, че не се обадих преди това и не ви предупредих, но оставих на Кейти две съобщения, а тя не ми отговори и затова си помислих, дали не е по-добре аз да хвана бика за рогата, както се каза?
— Рогата е най-точната дума — каза Дейвид. — Като се има предвид, че са сложени на мен.
— Моля?
— Рога. Рогоносец. Тъпа шега.
Стивън се засмя учтиво.
— А, разбирам. Съвсем не е тъпа.
— Благодаря.
Трябваше нещо да не е наред с мен. Може би нямаше нищо общо със съвременните морални норми на Северен Лондон, за които нищо не знаех и може би нямаше нищо общо с Добрата новина и неговото въздействие върху Дейвид, а може би причината беше, че аз просто не бях достатъчно вълнуваща като жена за мъжете и никой не се интересуваше особено от мен. Да речем, достатъчно привлекателна за Стивън, за да иска да спи с мен, но ако ставаше дума за сцени на ревност и безумни демонстрации на чувство за собственост и отчаяна любов, аз просто не притежавах онова, което се иска за такива неща. Аз бях Кейти Кар, а не Елена от Троя, Пати Бойд или Елизабет Тейлър. Мъжете не се биеха за мен, те просто идваха, без да бързат в неделя вечер и си правеха блудкави шеги.
— Ако ми позволите да ви прекъсна за малко — казах аз с раздразнение, — бих искала да поускорим нещата. Стивън, какво, по дяволите, правиш тук?
— Чудесно — каза Стивън. — Благодаря ти за въпроса. Поемам си дълбоко въздух. Дейвид, съжалявам, ако това ще ти дойде като шок, защото изглеждаш свестен човек. Но, ами… аз достигнах до извода, че Кейти не иска да бъде с теб. Тя иска да бъде с мен. Съжалявам, но това са фактите. Искам да говорим за това… за това, какво да правим. Като мъже.
И сега, когато чувах „фактите“, представени от Стивън, моята представа за брака като нещо, предизвикващо желание за пиене на белина, мистериозно изчезна, настъпи трансформация и сега желанието ми да разкарам някой беше провокирано от Стивън. Изпаднах в паника.
— Това са глупости — Намесих се, без да съм сигурна дали някой иска да ме чуе. — Стивън, трябва да млъкнеш и да си тръгнеш, преди съвсем да си заприличал на глупак.
— Знаех, че това ще каже — каза Стивън с въздишка и тъжна, всезнаеща усмивка. — Дейвид, може би ти и аз трябва да поговорим насаме.
Възмутителното му нахалство ме вбеси.
— Естествено! Точно така, аз излизам от стаята, а вие ми съобщавате с кого сте решили да остана. — Но истината беше, че се изкушавах да направя именно това!
Не исках да ми се налага да преживявам следващите няколко отвратителни минути от този разговор. Спомних си, че изпитвах същото чувство, когато раждах Том, докато в един миг, зашеметена от райския газ, а после и от инжекцията, някак си реших, че причина за болката, която изпитвах, е не бебето, а стаята, в която раждах, и че ако изляза от нея, всичко ще се оправи. Не беше вярно тогава, не беше вярно и сега — агонията трябва да се преживее без значение къде се намира човек.