Моето озъбване като че ли успя само да го успокои и окуражи.
— Дейвид — каза той, — може да е болезнено за теб, но… от разговорите ни с Кейти през последните два месеца знам, че… Е, добре, че нещата не вървят.
Дейвид деликатно прекъсна Стивън, преди той да успее да започне да изброява проблемите, които мислеше, че има между нас.
— Кейти и аз говорихме за това. Ние работим върху проблемите.
В този момент не можех да не обичам Дейвид. Той беше спокоен, когато имаше пълното право да бъде ядосан за всичко и на всички, в резултат на което за първи път от дълго време аз чувствах, че сме едно цяло, двойка, брачна двойка, и че бракът беше онова, към което трябва всички да се стремим. Точно в този момент бях щастлива, че съм омъжена, че сме двама срещу един, че съм в комбина с партньора си срещу този опасен чужд човек и разрушител, с който случайно съм правила секс. Алтернативата беше пълен хаос, а аз съм прекалено страхлива и прекалено уморена за подобно нещо.
— Има неща, които не можете да решите двамата — каза Стивън. Той избягваше да срещне погледа на когото и да било от нас — гледаше в чашата си с вода.
— Като?
— Тя не те обича.
Дейвид ме погледна в очакване на някаква реакция. Реших да отговоря със завъртане на очи и поклащане на глава — удобен двусмислен отговор на един, без съмнение много труден вьпрос (преди две секунди го обичах, преди двайсет минути го мразех, по-рано следобеда не исках и да знам за него и така нататък, докато стигнем чак до дискотеката в колежа, вероятно), но явно нито клатенето на глава, нито въртенето на очи свърши работа, защото сега и двамата се бяха вторачили в мен.
— Никога не съм казала такова нещо — подхвърлих аз с надежда.
— Нямаше нужда да го казваш — каза Стивън и аз не можех да отрека, че когато съм говорила за Дейвид, никой не би могъл да твърди, че съм безумно влюбена в него. — А също така и въпросът със секса…
— Определено никога нищо не съм казала за…
— Всъщност каза, Кейти. Каза нещо за разликата между изкуството и науката и че предпочиташ изкуството.
Ох! О, господи. Това съвсем не беше налучкване. Забравила съм, че съм развила любимата си теория за изкуството против науката, но явно — направила съм го.
— Не съм казвала, че препочитам изкуството.
— Ти каза, че си учен по професия и затова не ти трябва наука в леглото.
Сега, като се замислих, наистина си спомних, че казах нещо такова, но го казах, за да накарам Стивън да се почувства добре, защото с мен нищо, нали се сещате, не ставаше. Ирония бе, че това се използваше като оръжие срещу Дейвид, който прави така, че с мен става, каквото трябва. (Ако това ви интересува, тук имаше още един пласт ирония, защото Дейвид е страхотен противник на науката и непрекъснато говори за превъзходството на изкуството над науката и че всички учени са идиоти и тем подобни. Така че изведнъж се оказа, че без да осъзнава, е преминал в другия лагер и е станал учен, най-голям враг на самия себе си. А после, след като е преминал в другия лагер и е постигнал повече от артиста — макар че аз може би говоря така, защото съм учен, — го нападат.)
— Съжалявам — каза Дейвид меко. — Нещо не ми е ясно.
Нито Стивън, нито аз имахме сили да обясним, затова оставихме неговото доста тъжно (и нека си признаем, напълно обяснимо) учудване да виси във въдуха без отговор. Но аз не можех да понеса чувството, че сега изведнъж Стивън и аз бяхме двойката, а неразбирането на Дейвид го поставяше в изолация. Нямах никакво желание да се съюзавам с този глупак. Вече не.
— Стивън, когато ти казах това, аз се опитвах да бъда мила с теб. Това беше обяснение защо не свърших.
Погледнах към Дейвид, като се надявах, че тази брутално ясна информация щеше да го развесели и че развеселяването щеше да бъде отразено на лицето му по някакъв начин, но той остана неутрален и спокоен. Исках да го накарам да се чувства по-добре, отколкото вероятно се чувстваше, но можех да разбера защо споменаването на сексуалната ми връзка със Стивън, даже и нейния относителен неуспех, нямаше да помогне.
— Така казваш сега — каза Стивън. В гласа му се усещаше сълзлива нотка, каквато не бях долавяла досега. — Ти не говореше така, когато лежеше върху мен в Лийдс.
Дейвид погледна за миг настрани и потрепна, както когато игла ти пробива кожата.
— Не, тогава не казах това — произнесох аз с яд. Той наистина започваше да ме нервира. — Знам какво казах тогава. Онова за изкуството и науката. За това говорим. Тълкуваме думите, които знаем, че съм казала. Постарай се да се придържаш към това, Стивън.
— О, много съжалявам, че не съм достатъчно интелигентен за теб.
Погледнахме се един друг с озлобление и това най-после накара Дейвид да се изправи.