— Съжалявам, че се намесвам в разговора ви — каза той. — Но вие двамата не ми правите впечатление на двойка, която има шанс да създаде щастлива и успешна връзка. Изглежда, не се разбирате особено добре. А на този етап би трябвало да се разбирате. В началото. Първи порив на страстта и други такива.
Това беше толкова уместен и добре дошъл коментар, че ме накара да се усмихна, макар думите „вие двамата“ и „двойка“ да ми преседнаха.
— Искам… да бъда честен, Стивън. Кейти изглежда не те харесва кой знае колко. Аз ще я оставя тя сама да говори за себе си, но не мисля, че гори от желание да хукне след теб. А нали разбираш? В тази работа без съмнение трябва да има известно… единодушие. В противен случай нищо няма да излезе, нали?
— Не, дявол да го вземе, няма — казах аз.
— Кейти — опита се Стивън да ме хване за ръката, но аз я издърпах.
Не можех да повярвам, че искаше да оспори казаното.
— Аз не съм на шестнайсет години, Стивън. Това не е като да се опитваш да убедиш някого да отиде на кино. Аз имам съпруг и две деца. Ти мислиш, че изведнъж ще приема нещата от твоя гледна точка и ще ги напусна? „О, да, прав си. Искам да съм теб. Ах, че съм била глупава.“ Аз направих грешка. Ще трябва да живея с нея, а също и Дейвид. Моля те, върви си.
И той си отиде. Повече никога не го видях. (О, да, аз мисля за него, разбира се, че мисля. Той не е повече част от този разказ, но през месеците и годините, които ще дойдат, аз ще откривам, че се чудя дали той си спомня за мен, има ли партньорка и дали не съм му оставила малък, но лош белег… Не съм спала с толкова много мъже, че да забравя някой от тях, особено последния. Така че макар и да не чуете повече за него, не правете грешката да мислите, че всичко ще е като че ли кога не го е имало.)
— Благодаря ти — казах аз на Дейвид, когато чух вратата да се хлопва. — Благодаря ти, благодаря ти.
— За какво?
— Сигурно е ужасно за теб.
— Да… наистина. И така те ревнувах, така го мразех. Какво мислеше, че правиш?
— Не знам.
Така е — не знаех. Стивън сега ми изглеждаше нереален като продукт на халюцинация вследствие на някаква болест.
— Ти си страхотен. Съжалявам, че те поставих в такова смешно положение.
Той поклати глава и не отговори веднага.
— И аз самият имам принос, нали? Това нямаше да се случи, ако беше щастлива с мен. Съжалявам.
Почувствах се задължена. Не заради това, което бях обещала преди много години, а заради това, което той направи преди пет минути. А така трябваше и да бъде, нали? Тази вечер си легнах с убедеността, че съм готова на всичко за него.
— Всъщност има една услуга, за която искам да те помоля — каза той точно когато се готвехме да изгасим лампите и аз се почувствах доволна. Бях в настроение да правя услуги.
— Разбира се.
— Вчера говорих с Добрата новина и… Ами, той няма къде да живее. Хазяинът му му връчил предупреждение. Та се питах дали не може да дойде тук за една-две нощи.
Не исках Добрата новина да идва тук, не исках, разбира се. Тази перспектива ме изпълваше с безпокойство. Но моят съпруг прекара тази вечер, любезно изслушвайки как моят любовник описва недостатъците му, и сега ме молеше негов приятел да дойде у дома за малко. Не беше необходимо да претърпиш духовно преображение, за да вземеш вярното решение.
Добрата новина се оказа смешно малко човече. Около трийсетгодишен, нисък, изключително слаб. Грешка от негова страна би било да се опита да се бие с Том. Имаше огромни, яркосини, изплашено гледащи очи и буйна коса, къдрава, мръсноруса коса. Подозирах, че личната хигиена не държи първенство при него в момента и затова може би трябваше да изчакам с определянето на цвета на косата му, докато не бъде убеден да вземе душ. Направил бе неразумен и изключително неуспешен опит да си пусне козя брадичка, оттам и пухкавото малко кичурче от едно-друго точно в средата под долната му устна, нещо, което всяка майка би се опитала да изчисти с плюнка. Това, което човек забелязва от пръв поглед, е, че и двете му вежди бяха продупчени и че носеше нещо, което приличаше на брошка над всяко око. Децата бяха особено, и може би простимо поразени от това.
— Това костенурки ли са? — пита Том, преди дори да е казал здрасти.
Не исках да се заглеждам по украшенията на веждите му, но сега виждах, че Том беше прав — този човек носеше върху лицето си домашни любимци.
— Не — възрази Добрата новина категорично, като че ли Том беше направил най-невежата грешка на света и тъкмо се готвеше да се впусне в обяснения, когато Моли се намеси:
— Това са миниатюрни морски костенурки — каза тя.