Никой не се събуди до осем без петнайсет, така че задрямах на дивана. Въпреки разните му там телефонни разговори и любовници, аз се радвах да съм си вкъщи. Радвах се да усещам топлината на заспалите ми, неразбиращи деца, прокрадваща се през тавана. Нямах желание да лягам в общото легло, не и тази нощ или сутрин или каквото там се падаше в момента — не заради Стивън, а защото все още не съм решила дали някога пак ще спя с Дейвид. Какъв ще е смисълът? Но пък от друга гледна точка, какъв изобщо е смисълът, с развод или без развод? Всичко това е много странно — провеждала съм безброй разговори със или за хора, които „спят в отделни спални“, като че ли спането в общо легло е единственото необходимо условие за оцеляването на брака. Но колкото и да се влошат нещата, споделянето на общо легло никога не е било проблем, останалата част от живота е наистина ужасяващото. Откакто наскоро проблемите ни с Дейвид започнаха да назряват, се е случвало самият факт, че е буден, активен, в съзнание, движещ се и говорещ, да ме кара да искам да повръщам, до такава степен вече не мога да го понасям. Но през нощта е друго. Продължаваме да правим любов, по един полусъзнателен, функционален начин, но не заради секса, а по-скоро заради това, че за последните двайсетина години сме разработили начин, по който да спим заедно. Вече имам контури по тялото, които съответстват на лактите, коленете и гениталиите му. Някак си никой друг не може да се пригоди към тях по начина, по който може той. Особено пък Стивън, който, въпреки че е по-слаб и по-висок и притежава разни други физически характеристики, които би трябвало да са препоръчителни за всяка една жена, която си търси любовник, се оказа, че има части на тялото, разположени на погрешните места. Случваше се снощи на моменти мрачно да се чудя дали Дейвид не е единственият човек на света, с когото някога бих могла да се чувствам удобно, дали бракът ни, както и безброй други бракове, не е оцелял благодарение на някаква перфектна ръстово-теглова зависимост, която все още не е достатъчно добре изследвана, както и дали микроскопична част от милиметъра в погрешната посока при някой от двамата партньори не би означавало, че връзката изобщо не би просъществувала. А и не е само това. Когато Дейвид е заспал, мога да го превръщам отново в човека, който все още обичам. Мога да наложа върху спящата му фигура представата си за това какъв трябва да е, за това какъв беше, като седемте часа прекарани с този Дейвид ми вдъхват точно толкова сила, колкото ми е необходима, за да прекарам следващия ден с другия Дейвид.
И така. Задрямах на дивана, след което Том слезе по пижама, включи телевизора, сипа си царевични пръчици, седна на фотьойла и загледа някакъв анимационен филм. Нито ме погледна, нито каза каквото и да било.
— Добро утро — усмихнах се аз.
— Здрасти.
— Как си?
— Добре.
— Как беше в училище вчера?
Но него вече го нямаше. Пердето на двуминутната възможност за разговор, предоставяна сутрин от сина ми, беше дръпнато. Станах от дивана и включих чайника. Следващата, която слезе, беше Моли, вече облечена в дрехите си за училище. Погледна ме подозрително.
— Каза, че няма да те има.
— Върнах се по-рано. Прекалено много ми липсвахте.
— Ти не ни липсваше. Нали, Том?
Никаква реакция от страна на сина ми. Изглежда, изборът ми е следният: неприкрита агресия от страна на дъщеря ми или мълчаливо безразличие от страна на сина ми. Въпреки че това, разбира се, си е чисто самосъжаление. Нито са агресивни, нито безразлични, просто са деца и надали са успели за една нощ да придобият интуиция на възрастни, пък било то и точно тази нощ.
Последен по ред, но не и по значимост, слезе Дейвид както обикновено по фланелка с къси ръкави и боксерки. Отиде да включи чайника, след което за миг направи озадачена гримаса, когато установи, че вече е включен, и хвърли сънен поглед из къщата, за да разбере дали ги могъл да намери обяснение за тази неочаквана активност на чайника. Намери го пльоснато на дивана.
— Ти пък какво правиш тук?
— Просто дойдох, за да проверя как си изпълняваш родителските отговорности, когато ме няма. Впечатлена съм. Ставаш последен, децата сами си правят закуска, телевизорът е включен…
Естествено, че не съм справедлива, защото положението винаги е такова, без значение дали съм вкъщи или не, но пък няма смисъл да чакам неговата атака — твърдо вярвам в нападението като средство за защита.