За миг останах поразена от нейната осведоменост, но си спомних, че вече бе виждала Добрата новина.
— Каква е разликата? — попита Том.
— Морските костенурки могат да плуват, нали? — каза Дейвид пресилено весело, като че ли се опитваше да влезе в духа на съвсем друга ситуация — ситуация, при която ние всички седим, ядем пица и гледаме програма за природата, а не сегашната, при която посрещахме с добре дошъл у дома си духовен лечител, на веждите на който се клатушкат препарирани животинки. Веселостта, както забелязах, бе резултат от неудобството му — в края на краищата той бе прекарал доста време на пода с този човек и имаше за какво да се срамува.
— Защо си избра морски, а не обикновени костенурки? — попита отново Том.
Това не беше първият въпрос, който ми дойде наум, но Диджей Добрата новина беше такова чудато създание, че каквато и информация да благоволеше да ни даде, все щеше да бъде безкрайно вълнуваща.
— Няма да се смееш, ако ти кажа, нали?
Започнах да се смея, преди да е казал нещо. Не можах да се въздържа. Мисълта, че някой би могъл да се смее на обяснението за костенурките, но не и на самите костенурки, сама по себе си е смешна. Добрата новина изглежда се обиди.
— Извинявай — казах аз.
— Е, беше доста грубо от твоя страна — каза Добрата новина. — Крайно съм учуден.
— Познаваш ли ме?
— Имам чувството, че те познавам. Дейвид много ми е говорил за теб. Той много те обича, но ти нещо си имала трудности, нали?
За миг си помислих, че иска от мен потвърждение — „Да, точно така!“ — но после разбрах, че това „нали“ е само един от онези словесни паразити, които неговото поколение прихваща подобно на въшки. Не бях срещала досега човек като Добрата новина. Той говореше като хитър стар викарий, със самонадеяност, като гълташе по някой звук, и с подозрителна любезност.
— Както и да е — рече той. — За морските костенурки. Наистина е чудато, нали? Сънувах сън за сините морски костенурки и после Стинг, нали знаете, певецът, не че много го харесвам, когаго бях дете, харесвах Пълис, а и мисля, че неговите соло парчета са шибана работа, извинете за израза, обаче както и да е, той изкара един албум Сън за сини морски костенурки. И така…
Той сви рамене. Останалото — пробиването на дупки във веждите и брошките — явно се смяташе за разбираемо от само себе си, въпреки че не можех да се освободя от чувството, че изпуска няколко етапа от пътя на взимане на решението.
— И после винаги съм си падал по морските костенурки. Винаги съм мислил, че те могат да виждат неща, които ние не виждаме, нали?
Децата гледаха баща си видимо озадачени.
— Какво могат да виждат? — попита Моли.
— Хубав въпрос, Моли. — Той посочи към нея. — Бива си те! Бързо включваш. Ще трябва да внимавам с теб.
Моли изглеждаше доволна, макар той да не направи и опит да отговори на въпроса й.
— Той не знае — изсумтя Том.
— О, знам и още как. Но може би сега не му е времето.
— Кога му е времето тогава?
— Искате ли да покажете на Добрата новина стаята му? — каза Дейвид на децата, очевидно с намерение да сложи край на случая с костенурките и техните психосили. И тъй като и Добрата новина не показа желание да се разпростира в теориите си, взе чантите си и се качи горе.
Дейвид се обърна към мен.
— Знам какво си мислиш.
— Какво се очаква да мисля?
— Знам, че понякога говори глупости. Постарай се да не се оставиш да те обърка това, което е на повърхността.
— Какво друго има?
— Не улови ли вибрациите?
— Не.
— Ами, какво да се прави.
С други думи, някои хора — интуитивните, чувствителните и одухотворените между нас — мога да улавят вибрации, а другите — студените, скучните, прекалените реалист като мен — не могат. Не го приемах.
— Какви вибрации според теб трябваше да уловя?
— Не според мен. Те са си там. Интересното е, че Моли и аз ги усещаме, а ти и Том — не можете.
— Откъде знаеш, че Том не може, а Моли може?
— Не забеляза ли, че Том се държа грубо с него? Ако усетиш вибрациите, не можеш да се държиш грубо. Моли не се държи грубо. Тя ги почувства още от първия път, когато го видя.
— А аз? Бях ли груба?
— Не, не беше груба, а скептична.
— И това неправилно ли е?
— Почти може да се види какво този човек носи в себе си. Ако знаеше как да гледаш.
— И ти мислиш, че аз не знам?
Не можех да разбера защо, но това страшно ме подразни. Исках да знам как би трябвало да гледам или поне Дейвид да ме мисли за човек от типа, който знае как да гледа.
— Успокой се. Това не те прави лош човек.
— Това обаче не е вярно, нали? Според теб. Точно заради това съм лош човек. Защото виждам само вежди, а не това… ъ-ъ… аурата.