— Всички не можем да бъдем всичко.
Той се усмихна с особена усмивка и отиде при другите.
— Има няколко неща, с които Добрата новина има проблеми — каза Дейвид, когато всички слязоха отново долу.
— Съжалявам — измърморих аз.
— Аз всъщност не понасям леглата — обясни Добрата новина.
— А имате ли нещо против ние да спим на легла? — казах аз.
Исках да прозвучи сухо и леко като хубаво бяло вино, но страхувам се, беше по-близо до вкуса на оцета.
— Какво правят другите хора, си е тяхна работа — каза Добрата новина. — Аз просто мисля, че размекват човека. Отклоняват го от нещата такива, каквито са.
— И какви са нещата?
Дейвид ми хвърли бърз поглед. Не от предишния тип — ненавистен и зложелателен поглед, с който ме удостояваше едно време. Този беше нов — безкрайно разочарован поглед, и за миг изпитах носталгия по дните, когато ненавистта беше общата ни валута. Тази валута беше в обръщение по онова време по същия начин, по който някога прасетата или крините жито са изпълнявали ролята на пари в натуралното стопанство. И макар че човек ясно може да разбере защо прасетата не се използват вече за тази цел, те поне имат предимството на простотата.
— Това е голям въпрос, Кейти — каза Добрата новина. — А аз не съм сигурен дали си готова за големия отговор.
— Готова си, нали, мамо? — защити ме Том.
— Както и да е — каза Дейвид. — Добрата новина иска леглото да се извади от стаята за гости. Защото ако остане там, за него няма достатъчно място да спи на пода.
— Добре. А къде ще го сложим?
— Ще го сложа в кабинета си — каза Дейвид.
— Може ли и аз да си извадя леглото? — попита Моли. — Не го харесвам.
— Какво му е на леглото ти?
Отправих въпроса си по-скоро към Дейвид, а не към Моли, просто за да разбере как обърква света неговия приятел.
— Не го понасям — отсече Моли.
— Какво точно не му понасяш?
— Ами не знам. Леглата са грешка.
— Когато си имаш свой собствен апартамент, можеш да спиш на пирони и мен това няма да ме интересува. Докато си тук, ще спиш на легло.
— Съжалявам — каза Добрата новина. — Създавам неприятности. Не се занимавайте с това. Аз ще се оправя.
— Сигурен ли си? — попита Дейвид.
— Няма нужда наистина. Мога да спя и на легло.
Последва пауза и той погледна Дейвид, който очевидно бе станал наместник на Добрата новина на земята.
— Другото нещо, което безпокои Добрата новина — всъщност безпокои и двама ни, е къде ще лекува той хората.
— Възнамерява да ги лекува тук?!
— Да. Къде другаде?
— Мислех, че ще остане тук само няколко нощи.
— Сигурно ще е така. Но той трябва да работи. Поел е задължения към някои хора. Така че, нали разбираш? Ако се окаже, че се налага да остане повече от ден-два…
— Стаята за гости не става ли?
Дейвид го погледна и той сви рамене.
— Не е идеалното място — каза Добрата новина. — Заради леглото. Но ако няма друго място…
— Колкото и да изглежда странно, ние имаме една празна стая — лечебница, която въобще не използваме.
— За съжаление, сарказмът е една от слабостите на Кейти — каза Дейвид.
— Имам и безброй други. Милион!
И изведнъж си спомних, че една от тях вчера посети дома ни и че Дейвид беше необикновено добър. Почувствах се неловко.
— Може би засега твоята спалня е най-подходящото място.
— Чудесно. Там мога да работя добре. Има чудесна атмосфера, разбираш, нали?
— И последното нещо е, че Добрата новина е вегетарианец.
— Прекрасно.
— Пълен вегетарианец всъщност, само на растителна храна е.
— Добре. Много благоразумно. Много по-добре е за здравето. Това ли е всичко?
— Ами, засега.
— Приятно прекарване тогава — казах аз на Добрата новина, който беше сигурен, че ще бъде много щастлив тук.
Аз пък бях сигурна, че той никога няма да си отиде.
Дейвид приготви пиле за нас и зеленчуци за всички, докато той и Добрата новина разговаряха в кухнята, а после за първи път се хранихме заедно. Основната тема на разговор беше Добрата новина: Добрата новина и морските костенурки (какво виждат те се оказа необяснимо с думи), Добрата новина и как стоят всъщност нещата („Лошо, приятелю, но има надежда, нали знаеш? Стига веднъж да разбереш къде можеш да я намериш.“), Добрата новина и неговите лекуващи ръце. Моли поисека той да ги затопли веднага, на място, но Дейвид й каза, че това не е трик за забавление.
— Винаги ли си можел да правиш това? Можеше ли да правиш това, когато беше, колкото мен?
— Не, не можех, докато не станах на колко, на около двайсет и пет?
— Сега на колко си?
— Трийсет и две.