— Тогава как разбра, че можеш да го правиш? — Въпросът зададе Том, който си оставаше недокоснат от чара на Добрата новина.
— Моята приятелка по онова време. Нещо си беше изкривила врата и ме помоли да й направя масаж и… всичко стана някак по чудо.
— Как?
— Ами по чудо. Крушките започнаха да светят по-силно, стаята се затопли. Е, истинска сензация.
— А откъде смяташ, че е дошла дарбата ти?
Приятно ми беше да отбележа, че оцетът в гласа ми е намалял. Започвах да свиквам. Не бях хубаво бяло вино все още, но ставах за пиене — във всеки случай ставах за пунш.
— Знам това, но не мога да го кажа пред децата. Не е подходящо.
Нямах представа какво значи това, но ако Добрата новина смяташе, че историята за това, как е станал лечител, е неподходяща за малолетни, нямах намерение да споря с него, въпреки настояванията им.
— Не — каза Добрата новина. — Съвсем сериозен съм. Задайте ми друг въпрос.
— Как се казваше твоята приятелка? — попита Моли.
— Глупав въпрос — изсумтя Том. — Кой се интересува от това? Идиотка.
— Хей, Том, приятелю. Ако тази информация е важна за някого, тогава кои сме ние, та да съдим? — смъмри го Добрата новина. — Може да има цял куп причини, заради които Моли да иска да знае името на моята приятелка. Вероятно съвсем разумни причини. Затова, нека не наричаме хората идиоти, а? Тя се казаше Андреа, Моли.
Моли кимна самодоволно. Лицето на Том изразяваше потисната ненавист — от този вид изражения, които вестниците използват, за да илюстрират статия за етническото разделение в бивша Югославия — и аз разбрах, че Диджей Добрата новина си е спечелил враг.
През останалата част от вечерята се стремяхме да избягваме конфликтни теми. Добрата новина разпитваше любезно за работата ни, за училищата, за учителите по математика — настоящи и бивши, а ние отговаряхме учтиво (макар и малко лаконично в някои случаи) и по този начин мина времето, докато и последната хапка беше преглътната и разчистихме масата.
— Аз ще измия чиниите — каза Добрата новина.
— Ние имаме миялна машина — казах му аз и Добрата новина погледна притеснено Дейвид.
Не беше трудно да се предвиди какво ще последва и аз додадох:
— О, ти не приемаш миялните машини! — Вложих пресилено отегчение в гласа си, с което исках да предам идеята, че различните антипатии на Добрата новина могат в някакъв момент да станат дразнещи.
— Така е — кимна той.
— Май не понасяш много неща, с които доста голям брой хора нямат никакъв проблем — отбелязах аз.
— Така е — повтори той. — Но това, че голям брой хора нямат проблем с нещо, не означава, че са прави, нали? Искам да кажа, много хора са мислели, че… че робството не е нещо кой знае какво, но, нали знаете? Не са били прави, нали? Грешали са страшно много, ама страшно много. Защото то изобщо не е нещо добро, нали? То е наистина нещо ужасно, приятелко. Роби. Няма начин!
— Мислиш ли, че робите и миялните машини са едно и също нещо, Добра новина? Или може би не съвсем същото?
— Може би за мен са едно и също.
— Може би за теб цял куп неща са едно и също. Може би педофилията е същото, каквото е… каквото е… сапунът. Може би фашизмът е същото, каквото са тоалетните. Но това не означава, че ще карам децата си да пикаят в градината, защото твоят морален код включва това.
„Може би фашизмът е същото, каквото са тоалетните…“ Аз наистина го казах, току-що. Ето света, в който изведнъж започнах да живея, свят, в който подобна фраза можеше да мине за смислен аргумент.
— Държиш се глупаво. И саркастично — смъмри ме Дейвид.
Сарказъм — моята ужасна слабост.
— О, значи аз съм глупава, така ли? А не човекът, които не иска да спи на легло, защото някакси не било редно?
Почувствах се затруднена. Трябваше да се справя с дилемата робство — миялни машини, без да прибягвам до детински обиди.
— Опитвам се да преживея без онези неща, които не всички хора притежават — каза Добрата новина. — Няма да имам такива неща, докато ги нямат всички. Когато, да кажем, и последният селянин в бразилските тропически гори има миялна машина или, нали знаеш, такова нещо, машина за правене на капучино, или един от онези телевизори, дето са с размера на стена в къща, тогава може да ме броиш и мен, нали разбираш? Но дотогава съм аут.
— Много благородно от твоя страна — заключих аз.
И с огромно чувство на облекчение си помислих: „Побърканяк.“ В последна сметка от този човек нямаше какво да се научи. Нямаше начин той да ме накара да се чувствам нища духом или неправа, подла или разглезена — той просто не беше съвсем в ред и аз можех да го игнорирам, без да се страхувам.
— Всички хора по света имат миялни машини — каза Моли, явно объркана, и всички моменти, в които бях се чувствала неспособна да бъда майка, са нищо в сравнение с този единствен срамен момент.