— Това не е вярно, Моли — казах аз бързо и остро. — И ти го знаеш.
— Кой няма тогава? — Не се държеше нахално. Просто не можеше да се сети за някой, който няма.
— Не ставай глупава — казах аз, но просто печелех време, докато се сетя за някой от нейния свят, който си мие чиниите на ръка. — Ами Дани и Шарлот?
Дани и Шарлот живееха в общински апартамент по надолу улицата и още докато говорех, усетих, че давам израз на най-отвратителната форма на класова стереотипизация.
— Те си имат всичко — каза Моли.
— Имат и ди ви ди и дигитална сателитна телевизия — каза Том.
— Добре, добре. Ами децата, на които татко даде компютъра на Том?
— Те не влизат в сметката — каза Моли. — Те нямат нищо. Те даже нямат дом. И аз не познавам никой от тях. А и не искам да познавам никого от тях. Струват ми се малко грубички за моя вкус. Независимо от това, все пак ми е мъчно за тях и съм щастлива, че им дадохме компютъра на Том.
Това е моята дъщеря?!
Моралното възпитание винаги е било много важно за мен. Говорила съм и за Националната здравна служба и за важността на каузата на Нелсън Мандела. Обсъждали сме бездомните, разбира се, и расизма, и сексуалното неравенство, и бедността, и парите, и справедливостта. Дейвид и аз сме им обяснили, по най-добрия възможен начин, защо човек, който гласува за консерваторите, няма да бъде напълно приет в нашия дом, макар че правим специално изключение за баба и дядо. И макар че от пресиленото държание на Моли по време на епизодите с компютъра и лазанята ми се гадеше, някаква част от мен ми казваше, че тя се ориентира добре, разбира всички тези разговори и въпросите не са били напразни. Сега аз виждах, че тя е високомерна патрицианка, самата Мис Милосърдие, която след двайсет години ще бъде член на организационния комитет на някой отвратителен благотворителен бал в Уорикшър, ще хленчи за бежанците и ще подарява дрехите, които са й омръзнали, на жената, която й чисти.
— Виждаш ли сега — каза Добрата новина, — ето защо аз не играя тази игра. Играта на собственост. Защото мисля, че хората стават мързеливи, разглезени с камък в гърдите вместо сърце.
Погледнах моята мързелива, разглезена, с камък вместо сърце дъщеря и казах на Добрата новина, че моите деца с удоволствие ще му помогнат да измие чиниите.
Седем
Зачислени са ми около хиляда и двеста пациента. Има пациенти, които идват често, и такива, които почти не съм виждала. Има някои, на които мога да помогна, и такива, на които не мога. Но пациентите, за които страдам най-много, са тези, които идват често, но аз изобщо не мога да им помогна. Наричаме ги по обясними причини „отписани“, а някой е пресметнал, че повечето от практикуващите лекари имат в картоните си по около петдесет такива пациента. Те влизат, сядат и ме гледат, а и те, и аз знаем, че случаят е безнадежден. Чувствам се виновна, тъжна, нечестна и ако трябва да кажа истината — до известна степен подложена на тормоз. За тези хора няма друг човек, с когото влизат толкова често в контакт и който изобщо не може да им помогне. Нещо като телевизионен техник, който не може да оправи картината на телевизора, водопроводчик, който не може да спре теч, електротехник, който не може да включи осветлението… Връзката между вас и тези хора след време се прекратява, защото те не могат с нищо да допринесат картината да се промени. Но моята връзка с отписаните в практиката никога няма да се прекрати. Те ще продължават да сядат срещу мен и да ме гледат с упрек до края на живота ми.
Знам, а и госпожа Кортенза, надявам се, знаеше, че не мога да направя нищо за нея. Тя имаше болки в ставите, болеше я и гърбът, не можеше да спи, а болкоуспокояващите не й действаха, но тя идваше при мен отново и отново и ние разговаряхме и разговаряхме, и аз мислех, и мислех, и каквото и да й предложех, то все не действаше (и през това време изразходвах все повече и повече средства за лекарства; рентген и тестове), и вече ми се искаше тя да започне да ходи при някой друг лекар и да ме остави намира, за да лекувам хората, които имам някакъв шанс да излекувам. Хора, които имат надежда, по-млади хора, защото госпожа Кортенза бе стара, прекалено стара дори и за своите седемдесет и три години, а бе и увредена поради възрастта си от това, че бе прекарала живота си в чистене на къщите на други хора. (Нека да бъдем честни — тези къщи принадлежат на хора като мен. Има някакъв странен кръговрат във всичко това. Може би, ако всички ние се откажем от идеята да бъдем добри и да спасяваме света, вместо това си останем вкъщи и започнем сами да си чистим къщите, хората като госпожа Кортенза няма да имат нужда от лекари. Може би госпожа Кортенза, освободена по този начин от болките си и робството на домашна помощница, би могла да бъде полезна за обществото по някакъв друг начин. Може би щеше да прекара живота си, ограмотявайки възрастни хора или да работи с избягали от домовете си тийнейджъри, ако аз не бях решила толкова твърдо, че трябва да се занимавам с лекуването на хора като нея и затова не ми оставаше време да си измия пода.)