Сутринта след пристигането на Добрата новина, госпожа Кортенза се дотътрузи в кабинета, смазана от годините и непосилния труд, тръсна се на един стол и заклати глава, а сърцето ми се сви. Мълчахме една-две минути, докато тя успокои дишането си. Както мълчахме, тя посочи снимката на Моли и Том, която съм забола на таблото, а после посочи мен и аз се усмихнах и й кимнах. Тя ми се усмихна в отговор и вдигна нагоре палци — знак, че много са пораснали. Сигурна бях, че една и съща мисъл бе минала и на двете ни — те изобщо не бяха толкова големи, когато тя започна да идва в кабинета ми. Снимката на таблото тогава е била сигурно снимка на наскоро проходили дечица и по този начин децата ми само подчертваха моята безполезност.
— Как сте, госпожо Кортенза? — казах аз, когато хриптенето й намаля достатъчно, за да има смисъл да започна разговор.
Тя поклати глава. Не беше добре. Погледнах бележките си.
— Помогнаха ли таблетките, които ви предписах последния път?
Тя отново поклати глава. Не бяха й подействали.
— Можете ли да спите?
Не можеше да спи. Имаше нарушен сън. Всичко й беше нарушено. Гледах я, докато можех да издържа да я гледам, без да се срамувам, после пак се вторачих в бележките си, като че в тях имаше нещо, което би могло да реши не само проблемите на госпожа Кортенза, но и всички проблеми на света.
И изведнъж си спомних, че вкъщи има някой, който беше помогнал на друг и че ако исках да се смятам за лекар, бях длъжна да опитам. Обадих се на Дейвид и го помолих да доведе Добрата новина в кабинета.
— Ще трябва да му платите — каза той.
— С какви пари? С пари от моя таен фонд?
— Не искам да знам с какви. Но няма да го експлоатирате.
— Какво ще кажеш за това: той лекува госпожа Кортенза, а ние не го караме да плаща за квартира и храна. Или за електричество. Или за това, че ни притеснява.
— Не можеш да го викаш всеки ден.
— Не е необходимо да го викам всеки ден. Аз съм напълно компетентен лекар, както ти е известно. Успявала съм да предпиша някой и друг антибиотик и резултатът е бил добър.
Но докато казвах това, започнах да съставям списък на останалите мои рецидивисти. Не можех да си представя, че може да мине без господин Артърс! Или госпожа Макбрайди! Или Щурия Брайън Бийч, както без особена симпатия му викахме в кабинета!
Добрата новина пристигна след петнайсет минути — четвърт час, който ми се видя дълъг и макар че не беше по-дълъг от обичайните ми консултации с госпожа Кортенза, бях щастлива, когато той изтече. На рецепцията ми хвърлиха някой и друг учуден поглед, но никой не се възпротиви.
Госпожа Кортенза изгледа брошките на веждите на Добрата новина с открита неприязън.
— Здравей, сладур — каза Добрата новина. — Страшно гадже си, да знаеш. Как се казваш?
Тя продължи да го гледа.
— Това е госпожа Кортенза.
— Не това име. Истинското й име. Собственото й име.
Нямах представа как й беше името, естествено. Откъде пък можех да знам? Тя беше моя пациентка само от пет години. Порових из бележките си.
— Марая.
— Марая — каза Добрата новина, а после го повтори, този път с нарочно пресилен европейски акцент: — Маррраяяя. Е, какво можем да направим за Марая? Нали знаеш песента? От Уестсайдска история!
— Тази песен е от Музикални звуци — казах му аз. — Песента от Уестсайдска история е друга.
Поразмислих за миг дали това нямаше да остане единственият ми принос от цялата консултация.
— Значи за теб има написани две песни? — каза Добрата новина. — Хич не ми е чудно. Ти си такова готино момиче.
Госпожа Кортенза се усмихна срамежливо. Идваше ми да я удуша за това, че се хвана толкова лесно.
— И така, какво трябва да направим тук? Как да помогнем на Марая да започне да танцува отново?
— Тя има хронично възпаление на почти всички стави. Таз, колене. Много силни болки в гърба.
— А тъжна ли е?
— Сигурно, щом толкова много я боли.
— Не, бе, искам да кажа инак, душевно.
— Дали е душевно тъжна? Искаш да кажеш тъжна в душата вместо тъжна в коленете?
— Да, бе, да. Не съм така силен в приказките като теб, доктор Всезнайке. Но дай да видим кой от нас може нещо да направи, за да й помогне.