— Хайде де, трябва ли да е нещастна, преди да започнеш да я лекуваш?
— Помага, ако мога наистина да намеря ключа към нея.
— Тъжна ли сте, госпожо Кортенза — попитах я аз.
Тя ме погледна.
— Тъжна? Тъга?
Нито слухът й, нито английският й бяха на ниво, затова беше трудно да се определи кое от двете я объркваше повече.
— Да. Тъга.
— О, да — каза тя с наслада, която само старите хора могат да изпитат от такава тема на разговор. — Много, много тъжна.
— Защо? — попита Добрата новина.
— Заради прекалено много неща — каза тя. Показа с жест дрехите си — откакто я познавах, винаги беше облечена в черно — и очите й се напълниха със сълзи. — Мъжът ми — продума тя. — Сестра ми. Майка ми. Баща ми. Прекалено много неща.
Човек не може да не прояви съчувствие и разбира се, пренебрегването на мъката не помага, но не е възможно да не си зададе въпроса дали не беше нормално на нейната възраст да е свикнала вече със състоянието на абсолютно самотен човек.
— Синът ми — продължи тя.
— Синът ти е мъртъв?
— Не, не, не е мъртъв. Много лошо. Той се преместил в Арчуей. Никога не ми се обажда.
— Тази тъга достатъчна ли е — попитах аз Добрата новина.
Не знаех, че ще трябва да намираме ключ към тъгата и внезапно желанието ми Добрата новина да види Щурия Брайън започна да не ми допада толкова. Можех да си представя колко много тъга имаше скрита някъде дълбоко в Щурия Брайън и че няма да е лесно на който и да било да го изслуша.
— Всичко това изяснява нещата — каза Добрата новина. — Мога да доловя по-голямата част. Обясни й, че ще трябва да докосна раменете й, врата и главата.
— Разбирам — каза госпожа Кортенза обидено.
— Може ли? — попитах я аз.
— Добре.
Добрата новина седна срещу нея и затвори очите си за малко, после стана, изправи се и започна да масажира скалпа й. Шепнеше нещо през цялото време, но аз не можех да разбера какво.
— Много горещо — каза изведнъж госпожа Кортенза.
— Добре тогава — каза Добрата новина. — Колкото е по-горещо, толкова по-добре. Започва да става.
Той беше прав. Започваше да става. Дали причината бе в интензивността на експеримента или в колективната концентрация, но изглежда, стаята стана по-топла, много по-топла, а за миг изглеждаше и по-светла. Не ми се искаше да усещам тази топлина и да забелязвам как мощността на единичната крушка на тавана от мъглявите си четирийсет вата се беше вдигнала на ярко сияещи сто. Тези факти без съмнение водеха до други, много по-сложни, които, моля да ме извините, изобщо не исках да виждам. Така че реших да отмина всичко това, доколкото ми беше възможно.
Онова, което щеше да се окаже много по-трудно за елиминиране, беше, че след няколко минути лек масаж и придружаващите го смущения в околната среда, госпожа Кортенза стана, протегна се енергично и каза на Добрата новина:
— Благодаря. Много по-добре се чувствам. Много, много по-добре.
Тя ми кимна. Може и да съм параноичка, но кимването й изглеждаше доста хладно — начин да ми каже колко незначителни са били проблемите й и колко лесни за оправяне само ако бях имала някаква квалификация за това — и излезе от кабинета с пет пъти по-голяма скорост, отколкото беше влязла.
— Така — казах аз. — Можеш да лекуваш старостта. Браво. Браво! Можеш да изкараш някоя и друга лира от тази работа.
— Ц-ц-ц, тя не е излекувана — каза Добрата новина. — Разбира се, че не е излекувана. Тялото й е прецакано. Но животът й ще стане по-добър.
Забелязах, че е истински доволен — не заради самия себе си, а заради госпожа Кортенза. Почувствах се незначителна, дребна и безнадеждно объркана.
— Сега можеш да ми обясниш — казах му аз, преди да си тръгне. — Децата не са тук. Каква е тайната?
— Не знам каква е тайната. Това не е онова, което не можех да ти кажа.
— Хайде, кажи това, което не можеше да ми кажеш.
— Дрога.
— Какво искаш да кажеш с „дрога“? „Дрога“ като лекарство или какво?
— То така започна. С екстази. Поне аз така си мисля. Вземах го с тонове, а после и цялата тая работа в клуба „Обичам те, ти си ми приятел“ всеки петък и… аз ставам като някой от ония американски герои от комикси. Човекът паяк и други такива. Променя се структурата на молекулите ми. Придобивам свръхсила.
— Екстази ти е дало свръхсила?
— Така си мисля. — Той сви рамене. — Чудно, нали? Искам да кажа, ти си ходила в университет и си учила неща като бедрената кост се свързва с колянната или каквото е там. И ето ме мен, глътнал едно-друго из клубовете. И стигаме до същото. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, че и за теб има работа.