— И така — каза той, — значи двудневният семинар приключи в рамките на един. К’во, да не би да сте ръсили глупости два пъти по-бързо от нормалното?
— Нямах настроение.
— Да, представям си. А каква точно беше причината?
— Искаш ли по-късно да говорим? Да изчакаме децата да тръгнат за училище, а?
— А, да, ясно. По-късно.
Последната дума я изплю с дълбока, но всъщност озадачаваща горчивина — все едно бях прословута с това, че правя всичко „по-късно“, все едно всеки наш проблем се дължи на упорития ми навик да отлагам нещата. Изсмях се, което не помогна на особено нажежената обстановка.
— К’во?
— Какво лошо има в това да предложа да говорим за тези неща по-късно?
— Банално — каза той, но по никакъв начин не се опита да ми подскаже защо.
Разбира се, примамливо беше да правя нещата по неговия начин и да говоря за желанието ми да се разведем в присъствието на двете ни деца, но все някой от нас трябваше да се държи като възрастен, поне временно, така че поклатих глава и си взех чантата. Исках да се кача горе и да поспя.
— Лек ден, деца.
Дейвид зяпна в моя посока.
— Къде отиваш?
— Скапана съм.
— Мислех, че един от проблемите ни, свързани с разделението на труда, беше, че все не можеш да закараш децата научилище. Мислех, че си лишена от това твое основно майчинско право.
Налага се да съм на работа, преди децата да тръгнат за училище, така че ми е спестено ходенето дотам. И въпреки че съм благодарна за това, тази моя благодарност не ми пречи да се оплаквам от липсата на физическа възможност при всяка караница на тема кой какво не прави. А Дейвид, както се и предполага, съвсем ясно знае за липсата на желание от моя страна да се ангажирам с воденето на децата на училище, което е и причината сегашното му припомняне на предишните ми оплаквания да му доставя такова удоволствие. Дейвид, подобно на мен, е доста умел в семейното военно дело и затова за момент погледнах нещата отстрани и се възхитих на кръвожадната му способност да мисли светкавично. Добър ход, Дейвид!
— Цяла нощ не съм спала.
— Нищо. Ще ги зарадваш.
Копеле.
Разбира се, и преди съм мислила за развод. Че кой не е? Имах фантазии, свързани с това, че съм разведена още от времето, преди да се омъжа. В представите си бях добра, направо страхотна самотна майка, която поддържа фантастични взаимоотношения с бившия си съпруг — заедно ходим на родителски срещи, правим си тъжни вечери, прекарани в гледане на някогашни снимки, ей такива неща — както и поредица авантюри с млади и стари мъже бохеми (виж Крис Кристофърсън, Алис вече не живее тук — любимият ми филм, когато бях на седемнайсет). Сетих се за тази фантазия в нощта, преди да се омьжа за Дейвид, което, предполагам, е трябвало да ми отвори очите за някои работи, но уви! Мисля, че това, което ме притесняваше, беше липсата на разнообразие в автобиографията ми. Отраснах в шумнатите зелени покрайнини на Лондон (в Ричмънд, ако трябва да сме точни), родителите ми бяха и все още са щастливо женени, бях отличничка в училище, безпроблемно си изкарах матурите, завърших висше образование, намерих си добра работа, запознах се с приятен мъж, сгодих се за него. Единственото, в което успявах да съзра нещо, което поне малко да напомня на тъй желаното от мен изтънчено космополитно разнообразие, беше развод, така че именно там съсредоточих мозъчната си енергия.
Дори си фантазирах момента на раздялата — Дейвид и аз щяхме да разглеждаме туристически брошури. Той щеше да иска да ходи в Ню Йорк, аз пък — на сафари в Африка и предвид, че това щеше да е ентия банален изблик на различия в споровете ни, щяхме да се погледнем и разчувствано да се разсмеем, да се прегърнем и да решим да се разделим. Той щеше да се качи горе, да приготви багажа си и да се изнесе, най-вероятно в съседния апартамент. Но същия ден, по-късно вечерта, щяхме да се съберем на вечеря, заедно със съответните си нови гаджета, всички щяхме да се разбираме прекрасно и щяхме добронамерено да се шегуваме един с друг.
Но вече разбирам колко наистина фантастична беше тази моя фантазия. Вече започвам да подозирам, че носталгичните вечери пред албумите със стари снимки няма да свършат работа. Всъщност, много по-вероятно е снимките да бъдат разрязани на две — а и като знам какъв е Дейвид, вероятно вече е направено, и то още вчера след телефонния ни разговор. Като си помисля, ситуацията е доста ясна: ако се мразите дотам, че да не искате да живеете под един и същ покрив, то надали след това ще имате особено желание да ходите заедно на палаткови излети. Проблемът с това, което си фантазирах, е, че от щастливата сватба скачах директно на щастливата раздяла. Но както се знае, между сватбата и раздялата все се случва нещо лошо.