— Не, не знам.
— Ще ми кажеш ли, ако разбереш?
— Бека, ти очевидно живееш със заблуждението, че поради… някои неотдавнашни събития, отсега нататък винаги ще имам любовник от един или друг вид. Изневярата не е професия. Срам ме от това, което се случи. Ще престанеш ли да си правиш майтап с това?
— Извинявай.
— Какво да правя с този човек?
— Кой човек? Те, изглежда, са доста много.
— Млъквай.
— Извинявай, извинявай.
— Дали да го използвам пак?
— Господи, не!
— Защо не?
— Ние сме семейни лекари, Кейти. Учили сме седем години. Сигурна съм, че светът е пълен с хора, които могат да вършат по-добра работа от нас, но не можем да позволим пациентите да научат това, защото това ще е краят.
Права беше, разбира се. Не исках Добрата новина да идва тук всеки ден, дори и да имаше способността да помага на пациентите ми. Особено пък ако имаше способността да помага на пациентите ми. Това е моя работа, а той вече беше ми иззел прекалено много от нея.
Осем
Том нямаше геймбой. Знаех това, знаеше го и Дейвид, а го гледахме как играе от известно време на закуска, но нито неговото, нито моето съзнание отчете невъзможността на това, което виждахме. Аз дори и не отидох на работата с усещането, че има нещо гнило, което не мога съвсем точно да фиксирам. Ще ми се да мога да твърдя, че майчинската ми интуиция ме е накарала да вдигна телефона, с цел да се уверя, че всичко е наред, но случаят не беше такъв. Вдигнах телефона, защото звънеше, и осъзнах, че Том няма геймбой едва когато Дейвид ми се обади, за да ми каже, че сме поканени на разговор с директорката на училището относно серията кражби на сина ни.
— Какво е откраднал? — попитах Дейвид.
— Ами, да почнем с оня геймбой — каза той.
Когато в четири пристигнахме в училището, на масата бяха сложени цяла камара крадени вещи. Напомняше на някоя от онези игри, при които трябва да запаметиш възможно най-много предмети. Геймбоят беше там, но също така и една-две видеокасети, компактдиск на „Ес Клъб 7“, едно тамагочи, всички варианти на играта покемон, фланелка на Манчестър Юнайтед, полупразни пакетчета бонбони и което беше най-странно, портфейл, съдържащ ваканционните снимки на някакъв съученик.
— Те пък за какво ти бяха? — попитах Том, но както се и очакваше, той вдигна рамене.
Знаеше, че е сгрешил и се беше свил на стола, но целият му вид издаваше яд. Едно от нещата, заради които винаги ме е боляло за Том, е, че когато е сгафил, винаги те гледа съсредоточено и един ден установих, че това, което търси, е мекота в погледа, доказателство, че въпреки неодобрението на постъпките му, все пак го обичаше. Днес обаче това го нямаше. Не срещна погледа на никой в стаята.
— По принцип, отмъквал е всичко, което не е било заковано за пода — каза директорката. — Както можете да се досетите, в момента не е особено популярен сред съучениците си.
Джийни Фийлд беше приятна, интелигентна, внимателна жена и винаги беше казвала особено добри думи за нашите деца, отчасти, подозирам, защото не й създаваха грижи. Ходеха редовно на училище. Проявяваха интерес в часовете. Не се биеха. Прибираха се навреме вкъщи. А сега Том се беше превърнал в поредната напаст, която отнемаше от времето и енергията й и това ме караше да се чувствам още по-нещастна.
— По някакъв начин да се е променила обстановката вкъщи?
Откъде би трябвало да се започне? От срамния разговор с баща му? Обсъждането при кой родител ще живее в случай на развод? С появата на Добрата новина? Погледнах към Дейвид, за да го уведомя, че на него се пада честта да опише нещастните събития през последните няколко месеца по начин, който да не обиди никой в стаята, и той смутено се намести на стола си.
— Да, имахме малки затруднения. — С ужас установих, че откакто се беше запознал с Добрата новина, Дейвид смяташе предотвратяването на неудобството за буржуазен предразсъдък, с който не искаше да има нищо общо.
— Том, би ли ни изчакал отвън, ако обичаш? — казах бързо.
Том не помръдна. Хванах го за ръка, вдигнах го на крака и го изведох от стаята. Дейвид се опита да протестира, но аз му направих знак с глава и той млъкна.
— Убеден съм, че Кейти няма да има нищо против, ако споделя, че тя имаше любовна връзка.
— Всъщност имам.
Исках да го знае, ако ще и само за протокола.
— Да — каза Дейвид, безкрайно изненадан, — но, вината беше моя. Не бях грижовен съпруг, проявявах сприхавост. Не я обичах и уважавах достатъчно.
— Ами то… случват се такива работи — каза Джийни, която определено предпочиташе да разговаря с въоръжени с ножове дилъри на наркотици, родители на някое неграмотно, сексуално вманиачено извергче.