— Ще спре да взима неща. Става дума за по-глобални проблеми.
— Ето какво не разбирам. Кои са тези по-глобални проблеми?
— Не мога да обясня. Все се опитвам, но не мога. Просто… просто става въпрос за това човек да иска да живее друг живот. По-добър живот. Този, който ние живеехме, беше погрешен.
— Ние? Ние?! Ти си този, който пишеше изгъзения роман. Ти беше този, който водеше рубрика за това колко всички са ужасни. Аз се опитвах да помагам на болните.
Знаех как звучах, но той ме вбесяваше. Аз съм добър човек. Лекар съм. Знам, бях изневерила на мъжа си, но това не ме прави лоша, това не значи, че трябва да раздам всичко, което притежавам, или да стоя и да гледам как децата ми раздават всичко, което притежават…
— Знам, много искам от теб. Може би прекалено много. Може би не е честно и ще решиш, че повече не издържаш. Това си е твоя работа. Но вече нищо не мога да направя по въпроса. Просто… прогледнах, Кейти. Живеех безсмислен живот.
— И къде му е краят на всичко това?
— Не е в това въпросът?
— А в какво е въпросът? Обясни ми, моля те, защото просто не разбирам.
— Въпросът е… въпросът е в това, което усещам. Не ме интересува крайния резултат. Просто не искам да умра с мисълта, че дори не съм се опитал. Не вярвам в рая или каквото е там. Но въпреки това, искам да съм от тези, които изкарват успешно приемния изпит. Разбираш ли ме?
Разбира се, че го разбирах. Нали съм лекар.
По-късно, докато бях полузаспала, започнах да сънувам сън за всичките хора на този свят, които живееха лошо — всички дилъри на дрога, производители на оръжие и корумпирани политици, всички, плъзнали навсякъде цинични копелета, които с едно докосване на Добрата новина се променят така, както Дейвид се промени. Плаши ме този сън. Защото се нуждая от тези хора — те ми служат за компас. На юг има светци, медицински сестри и учители в държавни училища, на север са директорите на тютюневите концерни и озлобените драскачи на весникарски колони в местната преса. Моля ви, не ми отнемайте посоката север, защото ще остана да плувам безцелно в пространството, загубена в страната, където да направиш или да не направиш нещо наистина си има свой смисъл.
Следващият ден беше четвъртък, денят в седмицата, когато работя само до обяд и затова, когато Том се върна от училище, го помолих да се поразходим. Хич нямаше желание, а и идеята тотално го объркваше — „За какво пък ще се разхождаме? Къде толкова ще ходим?“ — и ако беше начисто, щеше да ми откаже. Но беше сгазил лука, знаеше го, а е достатъчно умен, за да разбере, че ако една разходка до близкия парк по някакъв начин може да му помогне, то подобно начинание си заслужава усилието.
Болно ми е, но трябва да си призная, че напоследък привързаността ми към Том и Моли беше намаляла. Осъзнах го преди време. Винаги съм мислела, че е напълно нормално. Как би могло чувствата ми към това тихо, от време на време намусено дете да бъдат същите, които имах към усмихнатия му, чудесен двегодишен предшественик? Но сега вече не бях толкова уверена в това. Започвах да се чудя дали всъщност той не би трябвало да е по-обичлив и дали причината за липсата на подобна обичливост не се крие в нещо непривлекателно у него или в нещо немайчинско у мен.
— Не съм виновен аз, така че не казвай, че съм — рече той, когато се бяхме отдалечили на десет метра от къщи. Да, без съмнение би трябвало да е по-мил, отколкото беше.
— Защо да не си виновен?
— Защото татко е виновен. И Добрата новина.
— Те ли откраднаха нещата?
— Не, но те ме накараха да ги открадна.
— Те те накараха? Как?
— Знаеш как ме накараха.
— Кажи ми.
— Лишиха ме.
— Какво значи „лишиха“?
— Като онези деца в училище. Ти каза, че са лишени.
Веднъж ме попита защо една група момчета в училище непрекъснато си изпросваха наказание и аз — неблагоразумно може би в ретроспективен план — внесох в разговора идеята за „лишените“ от разни неща. Смятах, че това е дълг на всяка правилно разсъждаваща майка. Излиза, че просто го бях снабдила със смекчаващо вината обстоятелство за престъпните му деяния.
— Това е друго.
— Защо да е друго?
— Защото…
— Каза, че вкъщи им липсвали много неща и затова се държали така. А сега аз нямам разни неща вкъщи. И затова правя тези неща.
— Мислиш, ще нямаш достатъчно неща вкъщи?
— Вече нямам.
Започна искрено да ми писва от либерализъм. Сложно е, уморително е и довежда до погрешна интерпретация от страна… на потайни, разглезени дечица. А и подхранва съмнения, а пък на мен и от съмнения вече ми писна. Искам увереност, така, както Дейвид има увереност, или както Маргарет Тачър имаше навремето увереност. За какво му е на човек да е като мен? Като хората като мен? Защото ние почти винаги сме убедени, че грешим, почти винаги сме убедени, че ще отидем в ада, въпреки че ненормално голяма част от мислите ни в будно състояние са насочени към това да постигнем противоположния резултат. Знаем кое е правилно, но не го правим, защото е прекалено трудно, защото изисква прекалено много и дори опитът да се излекуват госпожа Кортенза или Щурия Брайън не е гаранция за нищо, така че някакси всеки ден завършвам с разход, а не с печалба. Днес научих, че съм лишила от обич децата си и че някакси съм успяла да насърча едно от тях да краде от съучениците си, в това време, в което Дейвид се опитваше да спаси бездомните. Но въпреки това продължавах да живея с вярата, че съм по-добра от него.