— Том, започваш да се превръщаш в едно отвратително мрънкащо дете — казах му аз, без обяснение и без да си призная, че е творение на едни отвратителни, мрънкащи възрастни.
Завършихме разходката си без повече да проговорим.
Не бяхме сядали на маса с приятели, откакто се появи Добрата новина, но в петък вечер отидохме у Андрю и Кам на вечеря. Добрата новина остана вместо бавачка. Той сам предложи, а и децата, изглежда, нямаха нищо против, пък и предвид, че всъщност не успяхме да уредим нещо друго, предложението беше прието с охота.
Андрю и Кам са хора като нас, и то до болка прилични на нас. Андрю заема несигурна позиция на дъното на медийната стълбица, но всъщност не е чак толкова несигурна, защото ако се препъне, то няма да падне от толкова високо и няма нито той, нито семейството му особено много да пострадат от това. Има месечна рубрика за нови книги в мъжко списание за фитнес, което съответно го прави най-малко четения литературен критик в света. Разбира се, пише и друго, и то отдадено — пиеса, не роман — което значи, че Дейвид го вижда повече като брат по съдба, а не толкова като заплаха. Това дава възможност — даваше възможност — двамата радостно да злословят какви ужасни филми са гледали или какви ужасни книги са чели и това по чуден начин им осигуряваше взаимна подкрепа и другарско отношение, вместо да бъде просто неприятно. Кам работи като управител в Националната здравната служба и горе-долу е готина, но нямаме много общо помежду си — тя е вманиачена на тема здравеопазване и никога не е искала да има деца, докато аз се радвам всеки път, когато имам възможност да не говоря за работа, стига да има друга тема за разговор, включително и тази за децата. Отнасяме се добре една към друга, защото и двете осъзнаваме стойността на отношенията ни, имайки предвид озлобените ни, обезверени мъжки половинки.
Обаче мъжът ми внезапно се бе преобразил и вече не беше нито озлобен, нито обезверен. Андрю още не знаеше за това. Обади се, покани ни, приех, затворих телефона и нямах възможност да му кажа за чудото от Финсбъри Парк. Дейвид не изглеждаше да е особено притеснен. В колата на път към тях (нормално взимаме такси, но напоследък Дейвид не показва никакво желание да пие, като изключим някоя и друга случайна чаша вино, така че той караше) внимателно го попитах дали възнамерява да каже на Андрю за Добрата новина.
— Защо?
— Ей така. Просто питам.
— Мислиш ли, че не трябва?
— Не. Имам предвид… нали знаеш, така че ако искаш, кажи му.
— Ще бъда напълно честен с теб, Кейти. Открих, че ми е доста трудно да говоря за това. Или поне да говоря, без да приличам на изрод, така де, чудак.
— Да.
— Как мислиш, защо е така?
— И представа си нямам.
— Хората са слепи, не мислиш ли?
— Сигурно е заради това. Може би тогава ще е по-добре да не засягаш тази тема.
— Мисля, че си права. Преди да съм… преди да съм усвоил езика, с който правилно да говоря по нея.
Някои мускули по тялото ми се отпуснаха, а дори не бях усетила, че съм напрегната, въпреки че все още имах усещането, че предстоящата вечер щеше да е трудна.
— А за какво мислиш да говорите?
— Моля?
— За какво мислиш, че ще говорим? Как ще мине вечерта?
— Откъде да знам? Странен въпрос, Кейти. И преди си ходила на вечеря в чужди домове. Знаеш как става. Просто темите сами изникват и ние ги подемаме.
— На теория е вярно.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, нормално така става. Но когато се виждаме с Андрю и Кам, влизаме, след това Андрю казва, че еди-кой си е чекиджия и новата му книга е боклук, а ти казваш, че около новия филм на някой си друг се вдига излишен шум — въпреки че в девет от десет случая знам, че не си го гледал, — а Кам и аз седим и се усмихваме, а понякога направо се смеем, ако казвате нещо смешно, а не просто злобарско, след това ти се напиваш и казваш на Андрю, че е гений, след което Андрю се напива и ти казва, че ти си гений, след което се прибираме вкъщи.