Дейвид се изкикоти.
— Глупости!
— Е, добре, тогава.
— Наистина ли? Така ли виждаш вечерите ни с Андрю и Кам?
— Това не е просто мое виждане.
— Съжалявам, ако мислиш така.
— Въпросът не е какво мисля, а какво става.
— Ще видим.
Влязохме, предложиха ни нещо за пиене и ние, седнахме.
— Как си? — попита Кам.
— Добре сме, струва ми се — отговорих аз.
— Значи по-добре от онзи шибаняк Дж. — самодоволно произнесе Андрю.
Ето колко му трябваше — „Добре сме“, защото да сме добре, му дава възможност да говори за някой, който не е добре. Дж. е знаменит писател, на който знаменито не му върви напоследък. Новия му роман получи единодушно гадни критики и не можа да намери място сред класациите на бестселърите. В това време жена му го напусна заради един от по-младите му съперници. Предишният Дейвид би отпил дълбоко от тази чаша, но новият просто изглеждаше смутен.
— Да — със съжаление каза Дейвид. — Нещо не му върви, нали?
— Да — потвърди Андрю.
И тогава — вероятно, защото Дейвид по свой начин все пак обърна малко внимание на това, че Дж. нещо не му върви, но не и на това, че Дж. е шибаняк, той с надежда повтори:
— Шибаняк.
— Вие как сте? — попита Дейвид.
Андрю изглеждаше сериозно объркан. На два пъти даде тон за злобеене и на два пъти не получи подкрепа. Опита още веднъж.
— Е, по-добре сме от оня шибаняк Дж. — каза той и се засмя на собствената си шега.
— Това е добре. Радвам се.
Андрю злобно се изкикоти, все едно, яе Дейвид бе захапал стръвта.
— Прочете ли литературната хроника в Съндей Таймс? Майко, на негово място бих си изхвърлил компютъра през прозореца и бих емигрирал.
— Не съм я чел.
— Някъде тук се размотаваше. Мислех да я поставя в рамка. Да ти я намеря ли?
— Не, няма нужда.
Нормално досега Кам и аз щяхме да сме ги оставили да го разнищят и четворката щеше спретнато да се е разделила на две половинки по пол, но сега нямаше никакво „я“ за разнищване, така че останахме тихичко да седим и да слушаме.
— Как така си го изпуснал?
— Ами… аз… ами престанах да чета този тип хроники. Прекалено съм зает.
— Ха, ха, схванах. Постави ме на място.
— Не, не, не. Съжалявам. Не исках да намеквам, че хората, които имат време да четат литературни хроники са по някакъв начин, нали знаеш, са по-нисши. Нямам намерение да съдя който и да било.
— Нямаш намерение да съдиш, който и да било? — развеселено се засмя Андрю.
Дейвид, човекът, който оглавяваше Върховния съд и бе тартор на всички съдници казваше, че не искал да съди, който и да било. По всичко личеше, че Андрю мисли точно така и поради тази причина извиси понятието „ирония“ на нови, неподозирани нива.
— Как така изведнъж стана прекалено зает, за да четеш хрониките? С какво се занимаваш?
— В момента… Ами опитвам се да работя върху кампания в квартала за осиновяване на бездомни деца.
Последва пауза. Андрю и Кам съсредоточено се взряха в лицето на Дейвид, преди смехът им отново да избухне, този път и от страна на двама им. Реакцията им определено жилна Дейвид. Ушите му почервеняха, все едно всеки кикот беше въоръжен с бодил, който се забиваше в мозъка му.
— Като каза, че работиш по кампанията — провлече ехидно Андрю, — да не би да имаш предвид, че се опитваш да я спреш?
— Не — хрисимо отвърна Дейвид, — опитвам се да я организирам.
Първите кълнове на съмнение вече се появиха по лице на Андрю.
— В какъв смисъл?
— Ами, дълга история. Някой друг път ще ти разправям.
— Ясно.
Настъпи дълга, дълга пауза.
— Да ядем ли?
Ето списък на хората, които Андрю и Дейвид до момента са определили за бездарни, надценени или просто чекиджии: Оейзис, Ролинг Стоунс, Пол Макартни, Джон Ленън, Роби Уилямс, Кингсли Еймис, Мартин Еймис, Ивлин Уо, Обърон Уо, Салман Ружди, Джефри Арчър, Тони Блеър, Гордън Браун, Уилям Шекспир (но справедливо е да се отбележи, че те презират само комедиите и някои от историческите му пиеси), Чарлс Дикенс, Е. М. Фостър, Даниел Дей-Люис, екипа на Монти Пайтън, Гор Видал, Джон Ъпдайк, Томас Харис, Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера, Деймиен Хърст, Трейси Имин, Мелвин Браг, Денис Беркамп, Дейвид Бекам, Райън Гигс, Сам Мендес, Антъни Бърджес, Вирджиния Улф, Майкъл Ниман, Филип Глас, Стивън Спилбърг, Леонардо ди Каприо, Тед Хюс, Марк Хюс, Силвия Плат, Стийви Смит, Маги Смит, семейство Смит, Алън Ейкбърн, Харолд Пинтър, Дейвид Мамет, Том Стопард, както и всички останали съвременни драматурзи, разбира се — Гарисън Кайлър, Сю Лоули, Джеймс Ноти, Джеръми Паксман, Карол Кинг, Джеймс Тейлър, Кенет Брана, Ван Морисън, Джим Морисън, Къртни Лъв, Къртни Кокс и целия изпълнителски състав на Приятели, Бен Елтън, Стивън Фрай, Андре Агаси, Пит Сампрас и всички съвременни тенис състезатели, Моника Селеш и всички съвременни тенис състезателки, Пеле, Марадона, Линфорд Кристи, Морис Грийн („Как може най-бързият спринтьор да бъде надценен?“ — попитах аз веднъж в прилив на отчаяна смелост, но не получих задоволителен отговор), Т. С. Елиът и Езра Паунд, Гилбърт и Съливан, Гилбърт и Джордж, Бен и Джери, Пауъл и Пресбъргър, Маркс и Спенсър, братя Коен, Стиви Уондър, Никол Фархи и всеки друг, който си изкарва хляба със скапано моделиерство, Наоми Кембъл, Кейт Мос, Джони Деп, Стивън Зондхайм, Барт Симпсън (но не Хомър Симпсън), Омир, Виргилий, Колъридж, Кийтс и всички поети романтици, Джейн Остин, и всичките Бронте, всички братя Кенеди, хората, които направиха Трейнспотинг, хората, които направиха Две пушещи дула, Мадона… Папата, всички от училищата и колежите им, които са си спечелили име в областта на журналистиката, медиите или изкуствата, както и много, много други, прекалено много, за да бъдат изброени тук. Всъщност по-лесно е да се запишат хората в световната история, които и двамата харесват: Боб Дилън (но не и напоследък), Греъм Грийн, Куентин Тарантино и Тони Ханкок. Не се сещам за друг, който да е получавал положителни отзиви от тези двама пазители на нашата култура едновременно.