Беше ми писнало да слушам защо всички били безполезни, отвратителни, бездарни и как не заслужавали нищо от онова хубаво, което някога им се е случвало, и как са си заслужили всичко онова лошо, което някога им се е случило, но тази вечер тъгувах за стария Дейвид. Липсваше ми, както на някой можеше да липса белег или дървена протеза или нещо друго обезобразяващо, но придаващо му идентичност. С предишния Дейвид знаех накъде съм. Пък и никога преди не усещах срам. Никога! Уморено отчаяние — със сигурност, от време на време лош вкус в устата — определено, мигове на раздразнение — почти непрекъснато, но никога срам. Бях намерила начин да съжителствам с цинизма му, и без това вече всички сме станали цинични, но едва тази вечер напълно разбрах това. Цинизмът е общият споделен от нас език, есперанто, което наистина върши работа, и въпреки че не го владея свободно — харесвам прекалено много неща и не завиждам на достатъчно хора — знам толкова, колкото да се оправя. А и без това, невъзможно е напълно да се избегнат цинизмът и презрението. Всеки разговор на тема надпреварата в изборите за кмет на Лондон, или Деми Мур, или Виктория и Бекъм и синът им Бруклин те задължава да бъдеш злобен, най-малкото за да кажеш, че си пълноправен и разсъдлив градски човек.
Вече не разбирах много мъжа, с когото живеех, но разбрах достатъчно, за да знам, че вечерта щеше да кулминира с момента на истината, момента, когато на новооткритата добросъвестност на Дейвид, на неговото желание да обича и да разбира и най-разпътните сред божиите чеда щеше да бъде отвърнато с искрено неразбиране. Така стана, че най-разпътното чедо се оказа президентът на Съединените щати и не Андрю, а Кам беше тази, която понесе ударите на зловещата искреност на Дейвид. Говорехме — доколкото можехме, предвид цялото ни невежество — за щатските управници и Кам каза, че изобщо не я интересува кой ще е следващият президент, стига да си държи нещото в гащите и да не напада млади стажантки, при което Дейвид започна да се върти на стола си и след време попита кои сме ние, че да съдим, и Кам му се изсмя.
— Сериозно говоря — каза Дейвид. — Не желая повече да съдя хора, за чийто живот нищо не знам.
— Но това е изходната точка за всеки един разговор! — възкликна Андрю.
— Писна ми от това — каза Дейвид. — Нищо не знаем за него.
— Знаем повече, отколкото ни се иска.
— Какво знаеш? — попита го Дейвид.
— Знам, че си го разхожда насам-натам.
— Знаеш ли? И дори да е така, знаеш ли защо?
— К’во? — възнегодува Кам. — Обществото е виновно? Или Хилари? Не мога да повярвам, Дейвид!
— На кое не можеш да повярваш?
— На това, че защитаваш Клинтън.
— Не го защитавам. Просто ми е писнало от всичката тази отрова. Капчука на цялото това несекващо оплюване, евтините нападки и съденето на хора, които не познаваме, и цялата гадост на всичко това. Кара ме да искам да се изкъпя.
— Заповядай — каза Андрю. — Ето там има чиста хавлия.
— Точно Бил Клинтън! — продължи гневно Кам. — Искам да кажа, че ако него не можеш да оплюеш, тогава кой?
— Не знам фактите. И ти не знаеш фактите.
— Фактите? На най-могъщия мъж в света — на най-могъщия женен мъж в света — му прави свирка някаква си двайсет и нещо си там годишна и след това той се опитва да покрие нещата.