— Мисля, че трябва да е бил много угрижен и нещастен човек — каза Дейвид.
— Не мога да повярвам… — промърмори Андрю. — А преди непрекъснато ми пращаше по и-мейла мръсни вицове за Клинтън и Люински.
— Ще ми се да не го бях правил — каза Дейвид със страст, която предизвика видимо объркване върху лицата на двамата ни събеседници. Съсредоточихме се върху чиниите си.
Заех се да изразя подчертано положително мнение за новоремонтираната кухня на домакините и за известно време щастливо си седяхме, но на всички едновременно ни беше ясно, че малко бяха темите, които могат да доведат до подобен вид хармония и от време на време някой от трима ни се изпускаше, все едно страдахме от културен синдром на Турет. (Синдром на Турет — по името на фр. невролог Жил дьо ла Турет (1857–1904): съчетание на тикообразни потръпвания на мускулите на лицето, шията и раменния пояс, непроизволни движения на устните и езика с чести покашляния и плюене. — Б. ред.) Направих пренебрежителна забележка за литературните способности на Джери Арчър (вметнато наблюдение — даже не и наблюдение, по-скоро сравнение — изровено някъде из иначе неубедителен дебат в телевизионно предаване), при което Дейвид ми каза, че нямам никаква представа за това колко трудно се пише книга. Кам си направи майтап с някакъв политик, които наскоро го затворили заради финансови злоупотреби, мъж, станал нарицателно за недоверие, при което Дейвид започна да твърди, че трябвало човек все пак да прощава. Андрю се позаяде с мисията на бившата спайска Джери Халоуей в ООН и Дейвид каза, че е по-добре да се прави нещо, отколкото да не се прави нищо.
С други думи стана абсурдно — не можехме да функционираме нормално и вечерта объркано и конфузно приключи в доста ранен час. Сред хората с нашия конкретен пощенски код има консенсус, че такива като Джери Халоуей, Бил Клинтъ, Джефри Арчър са отвъд рамките на допустимото и ако някой тръгне да ги защитава, то консенсусът се нарушава и настъпва анархия. Възможно ли е човек да поиска да се разведе с мъжа си единствено защото не оплюва Джинджър Спайс? Страхувам се, че може би, да.
Девет
Поканите вече бяха изпратени и Дейвид и Добрата новина се заключваха през повечето вечери в кабинета на Дейвид, за да доизкусуряват плана си за атака. Преди един-два дни се опитах да използвам тази фраза в хумористичен план, но генералите просто ми хвърлиха по един празен поглед — не само защото реагираха по подобен начин на почти всеки опит за внасяне на хумор, а и защото наистина виждаха всичко това като военна кампания, кръстоносен поход в истинския смисъл на думата, както е било през ХІ-ти век. Съседите ни бяха неверниците, варварите, и Добрата новина и Дейвид щяха да им разбият портите с главите на бездомните.
— Не може ли просто да се веселиш, все едно празненство е? — каза Дейвид една сутрин на закуска, когато се оплаках малко повече от допустимото. — Ти обичаш празненствата. Просто о не обръщай внимание на останалото.
— Да не обръщам внимание на това, че в кухнята ми ще агитираш приятелите и съседите ни за бездомните?
— Първо, става дума за нашата кухня. Второ, няма да ги агитирам, ще говоря с тях. И трето, ще го правя в хола, стъпил вьрху стол.
— Направо ме спечели! С какво да помагам?
— Правим кашкавалени пръчици — каза Моли. — Ти можеш да направиш сандвичите.
— Аз няма да правя кашкавалени пръчици — каза Том.
— Защо? — Моли беше искрено изненадена, че някой може да бъде толкова агресивен, като се има предвид, че се готвеше такова щуро празненство.
— Тъпо.
— Какво искаш да правиш, тогава?
— Нищо не искам да правя. Не ми е до празненства.
— Татко, Том каза, че не му било до празненства — добави тя със скептичен кикот в края на доклада си.
— Не всички гледаме на тези работи по един и същ начин, Моли — каза Дейвид.
— Ще подарявате ли още от нещата ми?
— Няма нищо общо с това — каза Дейвид, като успя някак да намекне, че по-късно е възможно да има друго нещо, което щеше да бъде свързано именно с това.
Добрата новина влезе тъкмо когато всички тръгвахме за работа и училище. Става в пет и половина, но никога не слиза преди осем и трийсет. Не знам какво прави горе в продължение на три часа, но подозирам, че е нещо, за което дори и най-духовните сред нас не отделят повече от няколко минути. Моли и Дейвид топло го поздравиха, аз му кимнах, а Том му хвърли сърдит поглед.
— Какво става? Каква е мълвата?
— Добре е, всичко е наред — каза Дейвид.
— Аз ще правя кашкавалени пръчици, — каза Моли.
— Страхотно! — възкликна Добрата новина, за когото всичко представляваше добра новина. — Дълго мислих. Какво ще кажете за някакъв медал? За тези, които веднага се съгласят?!