Не исках да слушам за никакви медали. Не исках да слушам за празненства и кашкавалени пръчици. Представих си как прекарвам вечерта с приятелка в някой коктейл бар и пия коктейли с отвратителни, вулгарни имена, за предпочитане по седем лири единия. Казах чао на децата, но не и на съпруга си и Добрата новина и отидох на работа.
Докато вървях надолу по пътеката, някаква жена, която не познавах — около четирийсет и пет годишна, с леко изнервен вид, прекалено много червило, с бръчки около устата, които те карат да мислиш, че бе прекарала последните две десетилетия в това да си свива неодобрително устните, — ме спря.
— Вие ли ме поканихте на празненство?
— Аз? Не. Съпругът ми.
— Получих покана.
— Да.
— Защо? — Това беше въпросът, на който повечето ни съседи търсеха отговор, но също и въпрос, който единствено гаднярите и малоумните сред тях биха задали.
— В какъв смисъл, защо?
— Защо съпругът ви ме е поканил на празненство? Той не ме познава.
— Така е. Но би искал да се запознае с вас.
— Защо?
Погледнах я. Почти виждах как неприязънта описа кръг около главата й. Предполагах, че това конкретно „защо“ беше риторично и че никой никога не е искал и не би искал да я познава.
— Защото има безумно видение, че всички, които живеят на тази улица могат да се обичат, да се разбират и Уебстър Роуд да се превърне в щастливо и прекрасно място за живеене. Да влизаме и да излизаме от къщите си, а може би и от леглата си, но най-малкото да се грижим един за друг. И той наистина иска да… Как се казвате?
— Никол.
— Той наистина иска вие, Никол, да бъдете част от всичко това.
— Коя вечер е това? Сряда?
— Сряда.
— В сряда съм заета. Имам курс по женска самозащита.
Разперих ръце и направих тъжна физиономия, а тя отмина. Но имаше за какво да й благодаря — можах да видя веселата страна на всичко това. Кой би помислил, че желанието светът да се превърне в по-добро място може да бъде толкова агресивно? Може би Дейвид въобще не се е променил. Може би това, което винаги е искал, е да притеснява хора, които искат да бъдат притеснявани.
— Имате ли желание да дойдете на едно празненство?
Господин Крис Джеймс се вторачи в мен. Вече десет минути спорехме заради моя отказ да му дам болничен лист за отсъствието му от работа през изминалите две седмици. Убедена бях, че не е бил болен. (Убедена бях всъщност, че беше ходил във Флорида или някъде другаде на почивка, защото докато ровеше за химикалка из джобовете си, успя да разпилее американски монети по целия под и тутакси зае отбранителна позиция, когато запитах откъде ги е взел.)
— Какво празненство?
— Най-обикновено. Пиене, ядене, приказки, танци.
Щеше да има и танци, разбира се — макар че щеше да бъде повече празненство от типа публика-оратор, отколкото празненство с танци, — но господин Джеймс не трябваше да знае това. (Той не трябваше да знае също така, че нямаше да има и много приказки, като се има предвид естеството на вечерта, но ако му кажех това, нямаше да прозвучи като покана.)
— Защо ме каните?
— Каня всички мои редовни пациенти.
И това очевидно не беше вярно, макар че аз наистина възнамерявах да поканя пациентите, които не ми бяха особено симпатични, които наистина можеше да се окаже, че са редовните ми пациенти, много от които бях започнала да не понасям.
— Не искам да ходя на никакви празненства. Искам болничен лист.
— Ще трябва да се задоволите с медицинска покана.
— Майната ви!
Разперих ръце и направих тъжна физиономия, а господин Джеймс излезе от кабинета ми. Направо страхотно! Не ги убивах с любезност, но определено им нанасях телесни рани. Посветена бях в новата вяра.
Щурият Брайън Бийч — отписан номер едно, дойде да ме пита дали може да асистира при операции.
— Няма да искам да асистирам при самото рязане. Не още от самото начало. Иска ми се да хвърля поглед на това, дето го вадят, и всичко такова.
— Аз съм лекар — казах му аз. — Не правя операции.
— Ами кой прави тогава?
— Хирурзите. В болниците.
— Само така казваш — изсумтя той. — Казваш го, защото не ме искаш да ти помагам.
Вярно е, че ако бях хирург, изборът ми за асистент нямаше да падне върху Щурия Брайън. Нямаше да има нужда да водя онзи по-специален за случая разговор. Но пък се налагаше да водя настоящия, който сам по себе си беше достатъчно мъчителен.
— Дай ми шанс — каза той. — Само веднъж! И ако нещо объркам, няма да те моля пак.
— Искаш ли да дойдеш на едно празненство? — попитах го аз.