Той ме изгледа, забравил изведнъж всичките си хирургически амбиции, а аз постигнах амбицията си за момента, а именно, да отклоня Брайън от блестяща кариера в медицината. Поканих го обаче на празненство в къщата си — нещо, което изобщо не би ми хрумнало преди. Но пък празненството не беше мое, а на Дейвид.
— Колко души ще има на това празненство? Повече от седемнайсет?
— Сигурно ще има повече от седемнайсет души. Защо?
— Не мога да ходя на места, където има повече от седемнайсет души. Затова не можех да работя и в супермаркета, нали разбираш. Там се събират тълпи от хора.
Признах, че общият брой на пресонала и клиентите в супермаркета редовно надвишава седемнайсет.
— Ето, виждаш ли — каза той. — Не може ли да дойда на другия ден, когато всички са си тръгнали?
— Само че тогава няма да има празненство.
— Така е.
— Ще се постараем да направим друго, със шестнайсет души. Друг път.
— Наистина ли?
— Ще видя какво мога да направя.
За пръв път Брайън излезе от кабинета щастлив. И това ме накара и аз да се почувствам щастлива, докато не проумях, че цялото това щастие е пряк резултат от лудостта на Дейвид и че вместо да осуетявам плановете му, аз ги поощрявах. Току-що се държах любезно точно с такъв тип човек, с какъвто Дейвид мисли, че трябва да бъда любезна и вследствие на това животът на този човек за миг се беше подобрил. Тази констатация не ми хареса.
Ясно е и без да се казва, че предишният Дейвид мразеше празненствата. По-точно мразеше да организира празненства. И нека бъдем още по-точни, като онзи техник на БЕ ЕМ ВЕ от рекламата по телевизията, той мразеше идеята да се правят тържества, защото през всичките двайсет години, откакто сме заедно, нито веднъж не стигнахме до тази крайност да организираме празненство. За какво му бяха тълпи от хора, които не харесва, да си гасят цигарите в килима му? За какво му беше да стои до три часа сутринта, само защото Роузи или някоя друга гъзла, моя приятелка, щеше да се напие и нямаше да иска да си върви вкъщи. Тези въпроси, както се досещате, бяха риторични. Всъщност никога не бях се опитвала да изложа като аргументи причините, поради които би могъл да иска килимът му да бъде изгорен с цигари. От начина, по който бяха формулирани въпросите, чувствах, че би било почти невъзможно да го убедя, че празненствата са нещо ВЕСЕЛО! Или че да види човек всичките си приятели, събрани на едно място, беше ЧУДЕСНО! Нещата не ставаха така.
Започнах да мисля за всички неща, които преди не ставаха по начина, по който ставаха сега и не знаех вече какво изпитвам. Едно време Дейвид харчеше много пари за компакт дискове и книги и понякога, когато нямаше достатъчно работа, дори бяхме спорили за това, въпреки че — или точно заради това — бях се превърнала в лишен от култура индивид. Знам, че се опитваше да крие от мен новите си неща, като потулваше компакт дисковете някъде отзад и пускаше новите, когато ме няма, като поомачкваше книгите с меки корици, за да не забележа колко са нови. Но сега напълно бе изгубил интерес. Рядко излизаше, а страниците на вестниците с литературните критики се изхвърляха недокоснати. И ако трябва да съм честна, липсваше ми онова, което той някога внасяше в дома ни. Може да бях лишена от чувство за хумор новопокръстена в някаква екстремистска религия, която смята всяка форма на забавление за лекомислие и саморазглезване, но тайно изпитвах удоволствие, че живея с човек, който знаеше какво работи Лиъм Галахар от Оейзис, а сега това вече го нямаше.
А имаше и още нещо — той престана да пуска шеги, поне не истински във всеки случай. Опитваше се да разсмее децата в стила на детските телевизионни шоута от 60-те години — слагаше на главата си разни неща вместо шапки, което винаги е смешно, използваше парчета плодове вместо кукла на вентрилоквист (Здрасти господин Банан, Здравейте госпожа Ягода — нещо от този род), преструваше се на Спайс Гърлс и на какво ли не. Моли престорено се смееше, Том го гледаше като че ли се опитваше да се облекчи по голяма нужда, а не да бъде забавен. Но възрастните (с други думи аз, защото Добрата новина няма вид на човек, който прекарва много време в местния комедиен клуб)… Карай, няма значение. Неговото непрекъснато търсене на номер във всичко едно време ме влудяваше, защото той придобиваше някакъв особен вид, когато човек му говореше, който можеше да те подведе, че слуша това, което му казваш, а после някакво сложно и обикновено гадно остроумие излиташе от устата му по маниера на Ханибал Лектър от Мълчанието на агнетата и аз или се смеех, или, по-често, напусках стаята, като хлопвах вратата на излизане. Но от време на време — да речем в пет процента от случаите — нещо ме погъделичкваше и колкото и сериозна, ядосана, или объркана да бях, той получаваше реакцията, която очакваше.