Качих се на колата, закарах децата на училище и се прибрах вкъщи. Дейвид вече се беше скрил зад затворената врата на кабинета си. Днес рубриката му не излиза, така че или пишеше рекламна брошура за някоя фирма, за което доста му плащат, или работеше по романа си, за което нищо не му плащат. Отделя повече време за романа си, отколкото за брошурите, което е източник на напрежение, когато нещата помежду ни не вървят. Когато се разбираме, ми се иска да го подкрепям, да се грижа за него, да му помогна да осъзнае на какво е способен. Когато не се разбираме, ми се ще да скъсам глупавия му роман на парчета и да го накарам да си намери истинска работа. Преди време прочетох част от книгата и бях отвратена. Нарича се Природна козметика и представлява сатира на британската посткултура след гибелта на Даяна, символизираща болезнена чувствителност. Последната част, която прочетох, беше за това как всички от персонала на Природна козметика — фирма, която продава бананов крем за лакти и лосион за крака, направен от сирене бри, както и цял асортимент други забавни и безсмислени козметични продукти, — имат нужда от психотерапевтична помощ, за да превъзмогнат скръбта от смъртта на осиновеното от тях магаре.
Добре де, изобщо не притежавам квалификация на литературен критик, най-малкото, защото вече не чета книги. Преди четях, преди, когато бях друг, по-щастлив, по-жизнен човек, но сега вече заспивам с Мандолината на Капитан Корели в ръце, като след шест месеца усилия, не съм дочела и първата глава. (Между другото, това не е по вина на автора и съм убедена, че книгата е точно толкова добра, колкото ми разправяше приятелката ми Бека. Вината е в оловото на клепачите ми.) Дори и когато вече нямам и представа кое може да мине за сносна литература, все пак знам, че Природна козметика е ужасна книга — злобна, груба, самовлюбена. Малко напомня на самия Дейвид или по-точно на този Дейвид, в който се превърна от няколко години насам.
Деня, след като я четох, консултирах една жена, която роди мьртво дете. Трябваше да премине през всичките родилни мъки с ясното съзнание, че детето й ще се роди мъртво. Аз, разбира се, й препоръчах психотерапия и тутакси се сетих за Дейвид и неговото осмиващо творение. Достави ми също така, разбира се, горчиво удоволствие — вечерта да го осведомя, че месечните вноски по ипотеката ги плащаме именно защото си изкарвам парите от това да препоръчвам нещата, които той презира. Беше от хубавите вечери.
Само една статия във вестника, който зачетох, ми хвана окото — някаква омъжена жена си навлякла неприятности заради това, че направила свирка на непознат в първа класа на самолет. Мъжът, който бил женен, също загазил, но жената беше тази, която ме заинтригува. Аз такава ли съм? Не и пред външния свят, но вътрешно точно такава се чувствам. Някак изпусках волана, а това ме плашеше. Стивън всъщност не е непознат. Разбира се, че го познавам, но след двайсетгодишен брак всякаква сексуална връзка с друг ми се вижда лекомислена, произволна, дори развратна. Това, че се запознах с мъж на някакъв семинар на Националната здравна служба, това, че пихме по нещо, това, че отново се срещнахме, това, че вечеряхме заедно, това, че имахме и четвърта среща, в края на която се целунахме, и това, че накрая си уредихме среща след конференция в Лийдс, за да спим заедно, е моят еквивалент на това да си сваля дрехите в пълен с хора самолет и да извърша „сексуален акт“, както му викат във вестниците, с напълно непознат. Заспах, загърната със страниците на Гардиан, и сънувах сънища, които бяха сексуални, но в никакъв случай не и еротични. Сънища, изпълнени с това как хора правят разни неща на други хора, нещо като художествена алюзия на ада.
Когато се събудих, Дейвид беше в кухнята и си правеше сандвич.
— Здрасти — каза ми той и посочи с ножа дъската за хляб. — Искаш ли?
Нещо в тривиалността на предложението му ме накара да се разплача. Сдържах се. Разводът означава да не ти правят сандвичи — е, или поне да не ти ги прави бившият ти съпруг. (Дали това наистина е вярно, или е просто израз на сантиментална глупост? Наистина ли е невъзможно да си представя, че някъде в обозримото бъдеще съществува ситуация, в която Дейвид предлага да ми постави парче кашкавал между две филии хляб? Погледнах го и реших, че наистина е невъзможно. Ако Дейвид и аз се разведем, ще ми е ядосан за цял живот — не защото ме обича, а защото просто е такъв. Донякъде е възможно да си представя как не ме сгазва с колата, докато пресичам улицата — когато да речем, Моли е изтощена и ми се налага да я нося, — но е трудно да си представя как прави елементарен жест на доброта.)