— Какво става тук?
— Не знам — отвърнах му аз.
— Какви са тези хора?
— Не знам.
Той ме отмина и хлътна вътре.
Учудващо как, но празненството наистина започна да заприличва на празненство. Хората се смееха, говореха, пиеха. Звънецът не престана да звъни и не след дълго холът се препълни и гостите започнаха да преливат към кухнята. След чаша-две вино започнах малко дори да се разчувствам. Нали разбирате, бяхме се събрали черни, бели, хетеро, хомо — миниатюрен модел на купонджийския, разнокултурен, разносексуален Лондон, ядехме кашкавалени пръчици и разговаряхме за пътни реконструкции и ипотеки и се разбирахме чудесно. Не бе ли прекрасно? И тогава Дейвид се качи на един стол и удари един тиган с дървена лъжица, при което се събудих от краткия си блян.
— Добър вечер на всички — каза той.
— Добър вечер — отвърна Майк, опърпаният строител, който за щастие се оказа истински образ.
— Когато нашата покана попадна в пощенската ви кутия, вероятно сте си помислили: „Тук има някакъв трик. За какво му е на този напълно непознат да ме кани на купон?“
— Аз дойдох само заради бирата — извика Майк.
— Все пак е от луксозната — добави друг.
— Не е вярно — на свой ред отвърна Майк.
Двамата се надвикваха още няколко минути.
— Ще ми се да мога да ви кажа, че няма някакъв трик, но има. Голям номер. Защото днес ще поискам от вас да промените живота на други хора, а може би и вашия собствен.
— Бързо, опри гръб в стената! — викна Майк.
Не е нужно да си психоаналитик, за да знаеш, че човек, който иска да ти промени живота, сигурно се занимава с хомосексуализъм.
— Кои сред вас имат стая за гости? — попита Дейвид.
— Да, мерси — извика Майк. — Там спя, когато жената не ме иска.
— Значи един — каза Дейвид. — Други?
Повечето хора решиха да се съсредоточат върху чашите си с вино или във върховете на обувките си.
— Не се притеснявайте — каза Дейвид. — Няма да искам от вас да правите нещо, което не искате. Но знам, че тази улица е пълна с триетажни къщи и някъде трябва да има доста празни стаи, защото надали всичките имате по две цяло и четири деца вкъщи.
— Ами ако живея в апартамент? — опонира му младеж с кожено яке.
— Едностаен ли е?
— Да.
— Ами, значи нямаш стая за гости.
— Мога ли да си ходя тогава?
— Можете да си ходите, когато пожелаете. Това е празненство, а не поправителен дом.
— А, стига, бе! — кресна Майк.
Неговият брат шегаджия, мъжът, който пусна остроумието за луксозната бира, беше застанал до него и двамата плеснаха с ръце.
— Съжалявам, че не се забавлявате.
За момент зърнах нещо от стария Дейвид, нещо като избеляла боя под пласт нова. В думите му имаше сарказъм, който единствено аз бих могла да уловя. Старата страст за вербална конфронтация също се беше появила, защото повече нищо не каза. Чакаше отговора на Майк, поредния лаф, но Майк нямаше такъв, защото в края на краищата беше просто тъпак, човек, който би крещял простотии на което и да е събиране с алкохол, било то сватба, кръщене или купон за спасяване на света като този. Искаше да се прави на интересен, нищо повече. Дейвид обаче реши да го настъпи.
— Сигурен ли си, че не ви е весело?
— Всичко е наред, мой човек — успокои го Майк.
— Защото сериалът започва след две-три минути.
И това доведе до смях, не прекалено много, но повече от това, което Майк беше постигнал до момента.
— Не го гледам — каза Майк. — Никоя от сапунките не гледам между другото.
Това предизвика най-големия смях до момента, но се смяха на него, на баналността на отговора му и това определено го ужили.
— Значи ще останеш?
— Поне додето си изпия бирата.
— Радвам се да го чуя.
Нов кикот, вече си го беше заслужил. Дейвид беше затапил натрапника и това ме накара да се почувствам носталгично горда в някаква степен. (Като се замисля, точно такава работа би била идеална за някогашния Дейвид — да затапва хората от публиката по представленията, митингите и дебатите. Притежаваше перфектната комбинация от войственост и бърза мисъл. За оратор нямаше да го бива, защото доста мънкаше и губеше нишката на мисълта си, и то по един непохватен начин, а и обектите му на подигравка винаги бяха неясни и сложни — театрални завеси, малки туби паста за зъби и други подобни. Но може би, ако се беше събрал с някой комедиант, в критичните моменти можеха да го вадят на сцената в ролята на нещо като анестезиолог. Може би това му е било призванието. Това ли е най-хубавото, което можех да кажа за таланта му? Че беше напълно подходящ за вербални бунтове по време на алкохолни сбирки? Това определено не е описание на разностранно развита личност. Както не е и описание на особено обичлив човек.)