Направи пауза за промяна на настроението.
— Така, докъде бях стигнал? А, да. Стаи за гости. Вижте, за вас не знам, но всеки път, когато включа телевизора или погледна вестника, нещо ужасно се случва в Косово, в Уганда или в Етиопия. Понякога като ударя печелившо число давам някоя десетачка за благотворителност, но това нищо не променя. Ужасните неща продължава да ги има. И това ме кара да се чувствам гузен и безсилен, а после, когато изляза я за къри, я на кино, я до кръчмата…
Кръчмата! Кръчмата! За коя „кръчма“ става въпрос, Дейвид? „Местната“ кръчма може би. Онази, дето се казва „Лицемерният копелдак“?
— … И тази моя гузна съвест и безсилие не ме пускат и аз искам да направя нещо. До банкомата седи дете с одеялото и кучето си. Давам му петдесет пенса, но и това нищо не променя, защото следващия път като ходя до банкомата пак е там и моите петдесет пенса нищо не са променили. Разбира се, нищо не са променили, защото са петдесет пенса, но и ако му дам десет по петдесет пенса пак нищо няма да се промени, защото това са пет лири. А не мога да се примиря, че то седи там. Мисля, че всички не можем да се примирим с това. Ако едва за десет секунди се замисли човек, ще успее донякъде да си представи колко гадно е да спиш в студа, да просиш стотинки, да те вали дъждът, да те тормозят минувачите…
Погледнах наоколо. Добре се справяше, като изключим онази част за кръчмата. Хората го слушаха, а един-двама и кимаха, но не можеше да се каже, че бе запалил светлината на посвещението в очите им. Трябваше да изкара някой номер от шапката, ако не искаше да ги загуби.
За щастие друг го направи вместо него.
— Не вярвам на ушите си — възропта Майк. — Та всички тия са лайна.
— Кои тия?
— Скапаните бездомни. А и половината са фрашкани с пари.
— Нима? — каза Дейвид. — Пълни с пари? Кое тогава обяснява защо седят на тротоара и просят?
— Ама те така си изкарват парите! И после ги трошат за дрога. От шест месеца търся някой, който да е зидар, и намерих ли? Разбира се, че не. Не им се бачка.
Последваха едно две изсумтявания, цъкане с език, клатене на глави, разменени погледи, последвани от повдигане на вежди. Майк беше заобиколен от гей актьори, служители от Националаната здравна служба, учители, психоаналитици, хора, чиито сърца кървяха направо през скъпите им фланелки, марка Геп и дори и някога да им се случеше посред нощ да си помислят, че бездомните сами са си виновни и че всичките взимат наркотици и имат банкови сметки по-големи от техните, то никога не биха го казали на глас, в будно състояние, а камо ли на празненство. Майк си беше сбъркал публиката и вследствие на това, промени настроението в стаята. Преди две минути Дейвид говореше на множество тъпо гледащи лица. Никой не му мислеше злото, но пък и никой не беше готов да дари съществена част от дома си за каузата. Сега вече беше друго. На чия страна бяха? Щяха ли да се съюзят с десните сили на злото, тоест с Майк? Или щяха да застанат на страната на тези ангели (леко ексцентричните, вероятно заблудени, но все пак ангели)? „Ура за ангелите!“, крещяха психоаналитиците. „Долу десните сили на злото!“, викаха гей актьорите. Е, не, че наистина се викаше. Прекалено бяха сдържани за подобно нещо. Но Майк определено получи малко повече пространство от преди. Хората се отдръпнаха от него, все едно че всеки момент щеше да се пусне да изиграе някой раздвижен танцов номер.
— Ако така виждаш нещата, значи няма да те интересува това, което имам да казвам.
— Така е, но не съм си свършил бирата.
— Тогава, моля, свърши си бирата. Но ще може ли да те помоля да си запазиш вижданията за себе си? Не съм уверен, че останалите се интересуват от тях.
— Щото са все надути сноби.
Пространството около Майк още повече се разшири. Спокойно можеше да изиграе някоя брейк-денс стъпка, без да падне върху нечия глава. Дори и братът му шегаджия се беше отдалечил. Майк нарече Дейвид така, както повечето хора в стаята се страхуваха да бъдат наречени. Все пак всички се стараем да се внедрим, да станем част от кварталната общност. Искаме Майк да е един от нас и самият Майк да ни иска за съседи. Е, сигурно е вярно, че е платил неколкостотин лири за тази къща през шейсетте, когато никой от нас не е искал да живее тук, докато някои от нас платиха преди една-две години по четвърт милион за къщите си. (Но не и Дейвид и аз! Ние преди десет години платихме за нашата къща сто хиляди.) Но това прави ли ни сноби? Все пак в днешно време и къщата на Майк струва четвърт милион. Но, разбира се, не това е въпросът. Въпросът е, че сме от тези хора, които могат да си позволят да платят четвърт милион за една къща (или по-точно сме от онези хора, на които банките са готови да заемат четвърт милион за една къща), което ни прави от този тип хора, които дават пари на просяците (и нищо чудно, предвид, че можем да дадем четвърт милион за една къща). А стигаме и до кръчмата в дъното на улицата, в която е възможно Майк едно време да е пил, но която вече е с нови собственици и клиентела. Там вече сервират испански наденици с някакви панирани филийки под тях и разни такива за по десет лири и тя вече не е кварталното кръчме. Нека си го кажем правичката, виновни за това са снобите, както и за други неща, като например, това, че готиното дюкянче на ъгъла сега е станало магазин за екологично чисти колбаси… Ех, доста грехове сме натрупали.