И така, напускането на Майк (трясна си чашата на секцията и намусено си тръгна) беше едновременно благословия и поражение, защото макар да ни беше гузно за бездомните, гузно ни беше и за това, че не успяхме да приобщим Майк, затова че вече не се чувства част от собствения си квартал. Може би това двойно чувство за вина щеше да помогне и на Дейвид, защото при толкова много събирателна вина, натрупана в стаята, снобите умираха да направят нещо за компенсация. Искаха да направят нещо смело, нещо трудно, за да докажат, че не са сноби, че са добри, внимателни хора, които не ги е страх от трудностите. Ако точно в този момент беше поискал хората да си подарят къщите, двама-трима можеше и да се навият. Една спалня — ха! Нищо работа!
Дейвид усети настроението и изстреля отстатъка от речта си, докато в това време Добрата новина стоеше до него със самодоволна физиономия. Искали ли тези хора да са като Майк? Не искали ли да направят нещо по-добро от всичко, което са правили досега? Защото Дейвид не го интересува какво правели в момента — колко хуманни били професиите им и колко давали за благотворителност, защото нищо няма да промени положението на индивида така, както това. Шест месеца без да се ползва стаята за гости можело да спаси един човешки живот, защото с дом и постоянен адрес, с място, където да се изкъпят и обръснат, тези младежи щели да кандидатстват за работа, а така можело да изкарват пари, да имат доходи и самочувствие и възможността да изградят живот, който да не зависел от подобни намеси…
— Аз съм на четирийсет и една години — каза Дейвид. — И прекарах половината си живот в това да съжалявам, че не хванах 60-те години. Чета за енергията и си представям как е звучала музиката, когато не си я чувал вече хиляда пъти, по времето, когато наистина е значела нещо, и винаги съм тъгувал, че светът вече е друг. Да, Лайв Ейд ме развълнува, но човек разбира, че тези проблеми… са станали прекалено големи. Никога няма да изчезнат. Не можем да променим света, но можем да променим улицата си и ако ние променим нашата, може би други ще поискат да променят своята. Избрали сме десет младежи, които живеят трудно. Добри деца са. Не са пияндета, нито наркомани, крадци или психопати. Това са хора, на които животът е тръгнал трудно, влошил се е, но не по тяхна вина. Може би пастрокът им ги е изхвърлил, може би някой техен близък е починал и не могат да се справят… Но ние гарантираме за тях. Ако успея да намеря десет свободни стаи за тези деца, това ще е най-великото нещо в живота ми.
— Вие ще вземете ли? — попита някой.
— Разбира се — каза Дейвид. — Как очаквате, че мога да искам подобно нещо от вас, ако нямах готовност да направя сьщото.
— Мога ли да попитам, къде ще го сложим? — Това от госпожата, която и без това вече издържаше две деца, духовен гуру и съпруг, който беше изгубил всякакво желание за работа.
— Ще го уговорим, когато останем насаме — каза Дейвид. — Има ли някой, който да иска да поговорим повече по въпроса.
Четирима човека вдигнаха ръце.
— Четирима са малко. Трябват ми още.
Още една ръка и след това нищо.
— Добре, половината сега, половината после.
Странно, но цялата стая спонтанно започна да ръкопляска и почувствах, че все едно ще зарева с онези сълзи, които задавят човек в края на сантименталните филми.
Добрата новина и Дейвид заведоха славната петорка в кабинета му (кабинет, който вероятно щеше скоро да се превърне в спалня), докато останалите останахме да гледаме. Напомняше на сватба, онази част, в която младоженците и свидетелите отиват в дъното на залата да се подписват, докато гостите в това време им се усмихват и не знаят какво друго да правят. (Дали не трябваше да се пее в този момент? Може би. Може би трябваше да запеем Имаш приятел или Сам не ще вървиш, нещо, при което светското влиза в досег с духовното.)
За протокола, петте доброволчески семейства са: