1) Саймън и Ричърд, гей двойката от номер 44.
2) Джуд и Робърт, двойката, наближаваща четирийсетте, които, както някой ми каза, не могат да имат деца, и са се опитвали да осиновят, но без особен успех. Те живеят на номер 6.
(Така че за тези от вас, които се чудят защо тези хора правят това, което правят — вече нишката се разплита…)
3) Рос и Макс, живеят срещу нас на номер 29. Нищ не знам за тях, защото съвсем наскоро се нанесоха на нашата улица, като изключим, че 1) имат дъщеря на възрастта на Моли и 2) малко преди да се промени, Дейвид ми каза, че видял Рос в рейса да чете рубриката му и да се смее, така че може би желанието й да предостави спалнята си е някаква форма на изкупление.
4) Уенди и Ед, възрастната двойка на номер 60, на ъгъла, точно до сергията за вестници. Винаги ни спират на улицата, когато сме с децата, за да си поговорим. Не знам много за тях, като изключим това, че и двамата са грамадни като великани и децата им вече не живеят при тях.
5) (Ужасяваща е тази) Мартина, възрастна (вероятно над седемдесетте), крехка източноевропейка, която живее сама на номер 26. Винаги съм се учудвала на слабото й владеене на английски, имайки предвид, че живее тук от четирийсет години, така че един господ знае за какво се е навила. Утре сигурно ще получим голяма торта, а тя ще умре от ужас и изненада, когато някакъв с плитки й почука на вратата.
Жена, която виждах за пръв път в живота си, се приближи към мен.
— Сигурно много се гордеете с него — каза тя.
Усмихнах се и замълчах.
Легнахме си чак след полунощ, но Дейвид беше прекалено превъзбуден, за да заспи.
— Как мислиш, пет ще свършат ли работа?
— Невероятно е — казах му аз и говорех сериозно, защото моите очаквания бяха за мрачен и унизителен провал и край на цялата история.
— Наистина ли?
— Сериозно ли мислеше, че ще намериш десет човека, които да се съгласят на това?
— Не знам. Единственото, което знам, е, че докато го обмислях, не виждах никаква причина някой да има нещо против.
Точно това беше и моят проблем. Исках да унищожа цялата самопожертвувателна хуманна кампания на Дейвид, но исках да го направя посредством неговата логика, философия и език, не с езика на някакъв мрънкащ, разглезен, нахакан, самомнителен таблоиден драскач. А това, разбира се, беше невъзможно, защото Дейвид владее перфектно езика, докато аз бях просто начинаеща. Все едно да спориш с Платон на гръцки.
— И какво биха могли да имат против? Имам предвид, че тези хора са…
— Знам, знам. Няма за какво да спориш с мен. Но не в е това въпросът, нали?
— Не е ли?
— Никой никога не оспорва това, което искаш да правиш. Хората са гладни, дай им храна, ако имаш. Децата нямат с какво да си играят, дай им играчки, ако имаш в повече. Никога не се сещам как да те оборя. Но това не значи, че съм съгласна с теб.
— Но трябва да значи.
— Светът не е устроен по този начин.
— Защо? Знам защо. Защото хората са егоистични и уплашени и… и защото мозъците им са промити. Мислят си, че нямат никаква алтернатива. Но имат. Имат!
И сега какво се очакваше да кажа? Че хората имат право да са егоистични, щом така им харесва? Че нямат никаква алтернатива? И как е „Моля те, млъкни и ме остави на мира“ на гръцки?
На следващата сутрин седях и си ядях закуската с Том, докато Добрата новина, Моли и Дейвид разчистваха наоколо. Нямаше да стана. Егоистична съм и имам право на това. В Гардиан имаше статия за банда младежи, които пребили някакъв мъж до безсъзнание и го оставили под един храст в парка Виктория, където умрял от хипотермия. Освен ако не е бил вече мъртъв — съдебният лекар не знаел. Трима от младежите били бездомни. Добре де, признавам, че не беше необходимо да прочитам статията на глас, предвид че децата са относително малки, а в най-скоро време бездомен младеж щеше да дойде да живее при нас (предполагах, че все още така стояха нещата — нищо не ми беше казано) и че в продължение на седмици щяха да сънуват кошмари, свързани с горкото и със сигурност безвредно момче, което щеше да спи на долния етаж. Но пък настроението ми беше революционно, а и снарядите просто си стояха там, на страница пета, и чакаха някой да ги изстреля.
— Супер — промърмори Том. — Сега заради татко ще ни убият.
— Защо? — каза Моли.
— Ти не чу ли какво прочете мама? Ще идва бездомен и ще ни обере, а след това сигурно ще ни убие.
Изглеждаше доста спокоен. Все едно му харесваше подобно развитие на събитията, може би, защото убийството му би доказало, че е прав, и би накарало баща му да съжалява. Подозирах, че това беше наивно и че баща му би се почувствал разкаян и натъжен, но не би съжалявал. Не и тази жалост, от която се нуждаеше Том.