— Това не е справедливо — ядосано ми каза Дейвид.
— Не е — казах аз. — Един на петима! Няма никакви шансове.
Той ми хвърли поглед.
— Какво? Ето го, във вестника. Няма нищо общо с това кое е справедливо. Пише го в новините. Факт.
— Имаше толкова много други неща, които можеше да прочетеш на глас. Хващам се на бас, че има статия за, де да знам, промяна в закона за надбавките. Хващам се на бас, че пише нещо за външния дълг на третия свят.
— Дейвид, външният дълг на третия свят няма да идва да живее в къщата ни. Външният дълг на третия свят не е убил…
Замръзнах, защото знаех, че не съм права, че съм загубила, че външният дълг на третия свят е убивал — убил е милиони и милиони, несравнимо повече, отколкото бездомните младежи някога са убивали. Знам това, знам това, знам това, но така и така щях да слушам за него в продължение на часове, чаове, часове…
Десет
Бездомните деца пристигнаха същия ден с микробус, нает от домакините им за сутринта. Беше слънчева юнска събота, малко мъглива, заради ранната жега и снощния дъжд. Няколко човека бяха наизлезли пред къщите си или за да зяпат, или за да посрещнат новите си съквартиранти и внезапно почувствах, че улицата ни все пак беше специална. На никоя друга улица в Лондон или във Великобритания не ставаще същото и каквото и да се случеше отсега нататък, Дейвид и Добрата новина, както вече разбирах, бяха постигнали нещо.
Младежите шумно и възбудено слизаха от рейса — „Еее, гл’ей я тая! На бас, че е твоята“, — но всичко беше щит и те бяха изплашени. Бяхме се уплашили един от друг. Дейвид говори на всички поотделно — три момчета, три момичета, — докато стояха на тротоара и той ги насочваше към новите им домове. Стисна ръката на едно от момчетата, посочи ме и няколко минути по-късно вече правех чай на осемнайсетгодишен младеж, който искаше да му викам Маймуната и който свиваше цигара върху кухненската ми маса.
— Какво правиш? — попита Моли.
— Свивам си цигара.
— Пушиш ли? — удиви се Моли.
— Ъ-ъ-ъх — каза Том, който набързо се изнесе по посока спалнята си.
Но Моли от друга страна беше изумена. Баща й имаше специално мнение по отношение на пушенето, а майка й беше семеен лекар. Беше чувала, че някои хора пушат, но за пръв път виждаше някой, който се готвеше да го направи пред нея. Аз пък не знаех дали особено исках Маймуната да пуши в кухнята пред децата. Вероятно не исках. Но да накарам Маймуната да пуши отвън, в задния двор, можеше да доведе до кофти начало — да го накара да се почувства нежелан или да си помисли, че не уважаваме нравите му. Можеше да доведе до акцентиране на различията ни — можеше да се окаже, че смята пасивното пушене за исконно буржуазен страх, обоснован от възможността за дългосрочно бъдеще, от което може би понастоящем той се чувстваше лишен, което пък да е причината да не се притеснява да пуши свити ръчно цигари. Или можеше просто да го ядоса, ярост, която би могла да го подтикне да ни обере до шушка или да ни убие, докато спим. Нямах представа. И защото нямах представа, не казах нищо освен: „Ще ти потърся пепелник.“ И след това: „Ще трябва да използваш тази чинийка.“ А след това, когато наум си повторих последната реплика, усетих а) нотка, която би могла да се възприеме като сприхавост, и б) нещо, което би могло да се тълкува като ярко неодобрение, а именно скрит намек, че ИМА ПРИЧИНА да нямаме пепелници в къщата и добавих: „Ако нямаш нищо против, Маймуна.“ Маймуната нямаше нищо против.
Той беше много висок и много слаб — въобще не приличаше на маймуна, а по-скоро на жираф. Носеше (от долу нагоре) обувки Док Мартенс, войнишки панталони, яке в цвят каки и черен пуловер с висока яка, опръскан с кал. Имаше пъпки, но почти нищо друго. Целият му гардероб се събираше в един найлонов пазарски плик.
— Така — провлякох аз.
Той ме погледна с очакване, което е съвсем правилно, като се има предвид, че думата, която току-що бях използвала, предполагаше очакване, но за момента бях засекла. Опитвах се да измисля нещо, с което да продължа, което нямаше да прозвучи покровителствено или обидно, а щеше да покаже симпатия и интерес. (Всъщност изпитвах и симпатия, и интерес, така че въпросът не беше само за замаже очи. Интересувах се. Наистина.)
— Кога за последен път си седял в кухня?
Това можеше да е обидно. Защото ако човек спи по улиците, може известно време да не е бил в кухня, нали? А може би въпросът ми щеше да помогне той да се отпусне, да започне да говори и аз щях да науча малко повече, щях да узная нещо за онова, което е правил, и къде се е подвизавал. Единствената опасност, предположих, беше, че казаното може да му е прозвучало самодоволно — не сме се подредили добре, но си имаме кухня, на, на, на, на.