— Нямам намерение да си разрушавам семейството.
— Знам, че нямаш намерение да си разрушаваш семейството. Но двама от нас са много нещастни. А не знам аз колко още мога да понеса.
— Съжалявам.
— Само това ли ще ми кажеш?
— Какво друго има за казване? Заплашваш, че ще ме напуснеш заради това, че се опитвам да помогна на хора, които сами не могат да си помогнат. А аз…
— Това не е вярно, Дейвид. Заплашвам, че ще те напусна, защото започваш да ставаш непоносим.
— Кое не понасяш?
— Всичко. Тази… престорена набожност. Това самодоволство. Това…
— Хората навън умират, Кейти. Съжалявам, ако мислиш, че проявявам самодоволство.
Просто нищо повече не можех да кажа.
Заради едно или друго — едното лято счупен крак, безпаричие след завършване на колежа през следващото — Дейвид и аз не бяхме ходили заедно на почивка до третата година след започване на връзката ни. По това време вече бяхме истинска двойка, под което разбирам, че се карахме, че някои дни не го харесвах особено, че ако той или аз отидехме някъде за няколко дни, той не ми липсваше, въпреки че се улавях, че нахвърлям някои незначителни неща, които исках да му кажа, но че никога, съвсем никога не съм мислила върху това дали искам да бъда с него или не, защото някъде дълбоко в себе си знаех, че съм хлътнала, и то за дълго. Това, което казвам, предполагам, е, че тази първа почивка заедно не беше меден месец и нямахме някаква особена възможност да прекараме две седмици в леглото, ставайки, за да се храним един друг с екзотични плодове. Всъщност беше по-вероятно Дейвид да влезе в двуседмичен период на цупене заради свободното си тълкуване на правилата на играта скрабъл, през което време аз щях да му казвам, че е жалко, нечестно играещо бебе. На такъв стадий бяхме.
Намерихме евтини самолетни билети за Египет, с намерението да попътуваме малко, но на втория ден от престоя ни в Кайро Дейвид се разболя — всъщност беше по-болен, откогато и да било преди в живота си. Започна да бълнува и повръщаше на всеки два часа и когато беше най-зле, престана да може да контролира червата си, а ние бяхме в евтин хотел и нямахме нито собствена тоалетна, нито душ, и аз трябваше да чистя след него.
И някаква част от мен беше доволна от това, защото още преди години (може би, когато най-напред реших, че ще стана лекар и разбрах, че понякога личният ми живот може да прилича на професионалния) аз си бях измислила изпитание: дали ще мога да видя мъж в такова положение и все пак да го уважавам на другата сутрин? Минах през изпитанието героично. Не се гнусях да мия Дейвид, можех отново да приема секс с него след това (след пътуването, след като се възстанови, искам да кажа, не веднага след неприятните случки)… Бях годна за зряла връзка в края на краищата. Това беше любов, няма съмнение?
Но сега можех да видя, че съм грешала. Коя жена би оставила гаджето си да се скапе в мръсните си чаршафи в хотел в непозната страна? Това, което ставаше сега, бе изпитание. И, господи, аз се провалях!
Уенди и Ед, двойката великани, които живееха до вестникаря, дойдоха да ни видят рано сутринта. Бяха взели едно момче на име Роби, което казаха, че харесват. Снощи тримата стояли заедно и говорили за живота на Роби и как са се обърнали нещата по начина, по който бяха, и Уенди и Ед си легнали с положителни чувства за това, че са решили да го накарат да остане. Но когато станали на сутринта, Роби бил изчезнал. А също и видеокамера, седемдесет лири в брой, една гривна, която Уенди била оставила до умивалника, докато миела чиниите. Добрата новина слушаше разказа им с нарастващо вълнение, което ме изненада. Предполагах, че ще си позволи да отнесе загубата към един вид житейски опит, че ще спори, и тъй като той не е собственик горе-долу на нищо, ще му бъде лесно да се аргументира, че такива рискове си струва да се направят в името на голямото добро и други такива. Оказа се обаче че това, което го вълнува, беше не кражбата, а нашата буржоазна логика.
— О, не, не, не, хора — каза той. — Ние прибързваме с изводите. Не бива така. Трябва да седнем и да го обмислим, а не да бързаме.
— Какво искаш да кажеш? — Ед беше истински озадачен.
И той като мен се опитваше да проумее какво друго тълкуване на събитията беше възможно.
— Не виждате ли? Ние събираме две и две и получаваме това, което е в поговорката. Искам да кажа… Добре, Роби е изчезнал. И, добре, някои неща са изчезнали. Обаче, значи ли това задължително, че са отишли на едно и също място?
— Сигурна съм, че не са — казах аз. — Сигурна съм, че са отишли на различни места. Сигурна съм, че видеокамерата е отишла в оказионния магазин на Холоуей Роуд, а Роби е отишъл в магазина за продажба на алкохол.