Дейвид ми хвърли един поглед, с който ми даде да разбера, че не помагам, но аз не мислех така. Уенди и Ед всъщност се държаха много добре, предвид обстоятелствата. Те можеха да дойдат и да изхвърлят Дейвид от някой от горните прозорци или да се тръснат върху него и да седят, докато се пръсне, но те просто изглеждаха учудени и огорчени. А сега пък им казаха, че и дедуктивните им способности не са на ниво.
— Добрата новина е прав — каза Дейвид с отегчителна предсказуемост. — Не трябва да създаваме стереотип за тези деца. По този начин именно те са се забъркали в тази каша най-напред.
Маймуната влезе в кухнята, облечен в дрехи на Дейвид, които той не носеше, и се прозина.
— Познаваш ли Роби? — попитах аз. — Момчето, което живееше с Уенди и Ед?
— Д-а-а — каза Маймуната. — Той е крадлива путчица. Извинете ме за думата.
— Откъде знаеш? — попита Дейвид.
— Откъде знам, че е крадлива путчица? Ам’ ч той крадне к’вото види.
Оценявайки някак погрешно настроението, той се разсмя от сърце на собственото си остроумие.
— Роби открадна някои неща от нас и изчезна — каза Ед.
— Д-а-а, е, аз можех да ви кажа, че това ще стане. Какво е взел?
Ед му каза какво липсва.
— Шибаняк.
И Маймуната също изчезна.
Направихме за Уенди и Ед по чаша чай. Дейвид опря главатпа върху ръцете си и се вторачи в пода с печален поглед.
— Беше високорискова стратегия, сега като си помисля.
Ако бях Ед и Уенди, щеше да ми бъде много трудно да смеля последната фраза. Те може би бяха очаквали мисленето да се е състояло предварително.
— Не трябва много да се притеснявате за това — каза им Добрата новина весело. — Вие постъпихте правилно. Няма значение колко много сте изгубили. Той можеше да ви вземе всичко, което имате, и последното пени, и вие пак щяхте да си легнете да спите довечера, защото съвестта ви е чиста. Повече от чиста. Тя е…
Добрата новина се помъчи за миг да открие дума със значение на „повече от чиста“, после се отказа и се задоволи със сияйна усмивка, която изглежда не даде на Ед и Уенди толкова успокоение, колкото той беше очаквал.
След четирийсет и пет минути Маймуната се върна с камерата, гривната, петдесет от седемдесетте лири и Роби, който силно кървеше от рана над дясното око.
— Откъде му дойде това? — попита Дейвид.
Маймуната се засмя.
— Мина през затворена врата.
— Ех, приятелю — каза Добрата новина, — не това искаме.
— Не мога да оправдая насилието — каза Дейвид.
— Какво значи това?
— Значи, че не съм съгласен да има насилие.
— Да, бе, добре — каза Маймуната. — Аз го помолих любезно, но той не поиска да ме чуе.
— Аз щях да се върна с нещата — изскимтя Роби. — Нямаше нужда да ме шамаросва. Аз само…
Роби се опита да измисли някакво убедително оправдание защо му е трябвало да използва видеокамерата и гривната за известно време, но не успя и млъкна.
— Вярно ли е това, Маймуна? — попита Дейвид. — Щеше ли той да се върне с нещата?
— Ще ти кажа честното си мнение, Дейвид. Не, нямаше да се върне с нещата. Щеше да ги шитне.
Маймуната изръси последното изречение, за да предизвика смях и успя — с мен и Ед поне. Дейвид и Добрата новина не се засмяха обаче. Изглеждаха сразени.
Накарах Маймуната да изведе Роби някъде навън, докато ние разговаряме.
— Какво сега? — попитах аз. — Искате ли да викате при това положение полицията?
— А-а, сега вие наистина трябва сериозно да си помислите по това — каза Добрата новина. — Защото полицията, нали знаете… Това е много тежко. Ако двайсет лири са чак толкова много за вас…
Многозначително млъкна, преди да завърши изреченито по начина, който разумът и възпитанието диктуваха. От негова страна предложение за възстановяване на сумата очевидно нямаше да постъпи.
— Какво? — попитах аз.
— Ами, не е като да е нещо много, нали така? Двайсет лири са все пак! Искам да кажа, един млад живот струва повече.
— Значи казваш, че Уенди и Ед са стиснати. Жестоки.
— Само казвам, че ако тези пари бях загубил аз, нали разбираш…
— Ти не бива да се бъркаш — казах му аз. — Уенди и Ед ще си решат.
— Ако забъркаме полицията в случая — каза Дейвид, — за Роби ще бъде много трудно да остане. Той може да си внуши, че Ед и Уенди не го искат.
Мисля, че до този момент дори и аз не бях разбрала колко далеч от реалността беше отишъл вече Дейвид.
— Хич не го искаме — каза Ед. — Лайно такова.
Добрата новина бе поразен.
— Не го искате?! Заради тази работа? Хайде, бе, хора. Знаехме, че пътят ще е труден. Не мислех, че ще се препънете на първото препятствие.