— Вие ни казахте, че сте ги проверили — каза Уенди.
— Проверихме ги — каза Дейвид. — Но нали разбирате. Трябва да е било много съблазнително за него. Пари се търкалят наоколо, и бижута, и електроника, и…
— Значи грешката е наша? — възкликна Ед. — Това ли ни казваш?
— Не точно ваша. Но може би не виждаме достатъчно ясно в случая… големината на културната разлика.
Ед и Уенди се спогледаха и си тръгнаха.
— Много съм разочарован от тях — измърмори Дейвид. — Мислех, че са по-корави хора.
Почистих Роби и му подсказах, че ще е добре да изчезне. Той не беше щастлив от предложението ми — също като Дейвид и Добрата новина той, изглежда, вярваше, че си позволявам някакво несправедливо стереотипизиране и че не му е бил даден реален шанс. Проведохме енергичен спор по този въпрос, както можете да си представите, защото моето лично чувство, което Роби не споделяше, беше, че шанс му беше даден и че той не бе отговорил достатъчно позитивно на него. Той обаче не беше съгласен.
— Тая камера беше евтина корейска бръкма — каза той. — И както Добрата новина каза, бяха двайсет лири само.
Опитах се да изтъкна, че не в това е работата — наистина той беше non-sequitur (извън логиката на нещата), — но не постигнах резултат. След кратък разговор с Маймуната, той реши, че в края на краищата Уебстър Роуд не е за него. Повече не го видяхме.
Новината за нещастието се разнесе нагоре-надолу по улицата и ние имахме няколко посещения през деня. Не само всички останали четирима домакини искаха да говорят с Дейвид и Добрата новина, разбира се, но и непосредствените съседи на Ед и Уенди — включително и Майк, чиято идеологическа опозиция по отношение на проекта се беше затвърдила обяснимо след изминалата нощ — бяха разстроени от случая.
— Това няма нищо общо с теб — каза Дейвид на Майк.
— Когато си имам някакъв скапан апаш в съседната къща?
— Не знаеш кой живее в съседната къща — каза Дейвид. — Нахвърляш се върху хората, без изобщо да ги познаваш.
— Скачаш — каза Добрата новина. — А ние тук не сме скачачи.
— Какво, да чакам да ми оберат половината къща, преди да се оплача?
— Защо не свикаме събрание на хората от улицата? — каза Дейвид.
— Каква полза?
— Искам да проверя температурата. Да видя какво чувстват другите.
— Хич не ми пука какво чувстват другите.
— Така не се живее в общност, Майк.
— Аз не живея в скапаната ти общност. Аз живея в къщата си. С нещата си. И искам да си ги запазя.
Добре. Може би трябва да ти се даде възможност да изразиш това. Срещни се с младежите и им кажи, че не ги искаш в къщата си.
— Да им казвам! Ако трябваше да им се казва, значи изобщо да не са идвали.
— А къде трябваше да бъдат?
— В приют, на улицата! На кой му пука?
— На мен, очевидно. Ето защо го правя.
— Да, бе. Но на мен, не.
— Изобщо, за нещо грижа ли те е, Майк?
Това беше първият принос на Добрата новина към спора, но беше най-подклаждащото нещо, казано до момента. Майк беше опасно близо до това да удари някого. Изпитвах смесени чувства. Не харесвам особено Майк, но от друга страна и Дейвид, и Добрата новина имаха нужда някой да ги отрезви и беше трудно да се намери някой друг за тази работа.
— Изслушай ме — каза Дейвид. Можех да усетя желанието за умиротворяване по гласа му. — Разбирам защо се безпокоиш, но аз те уверявам, че няма за какво да се безпокоиш. Моля те, срещни се с останалите младежи и чуй какво имат да ти кажат. И ако още нещо като това се случи, значи не съм прав и ще трябва да премисля. Какво ще кажеш?
Достатъчно беше, но на косъм. Майк се успокои и се съгласи да мине пак по-късно, макар да подозирах, че Дейвид щеше да трябва доста да потича, за да може да го привлече за каузата. Междувременно ние започнахме да се готвим — някои от нас с по-свити сърца от другите — за още едно събиране на общността в нашата къща на кашкавалени пръчици.
По-доста мил начин всичките младежи дойдоха всеки с домакините си, а не заедно, като че ли искаха да демонстрират новата си лоялност. Наложи се да ги избутаме през вратата така, както се прави с доста по-малки деца на рожден ден и когато накрая влязоха, стояха, забили погледи в пода, докато възрастните нежно и гордо ги представяха.
— Това е Сас — каза Ричард, гей актьорът от Законът. Сас беше хронично срамежливо осемнайсетгодишно момиче от Бирмингам, пристигнало в Лондон две години след като било сексуално малтретирано от пастрока си. Искаше да стане медицинска сестра. Напоследък работела като проститутка. Някои неща в нея — езикът на тялото, плитките й — я караха да изглежда на девет, докато очите — на четирийсет и пет. Никой, дори и Майк не би могъл да иска нещо лошо да й се случи.